— Я се засрами, Тръкъл — сгълча го жената и остави бродерията.
— Ама ти все пак ме упои и ми отмъкна цял куп скъпоценности последния път…
— Беше преди четирийсетина години, човече! Впрочем ти пък ме заряза да се бия сама с цяла банда таласъми.
— Знаех, че ще видиш сметката на таласъмите.
— А аз знаех, че нямаш никаква нужда от скъпоценности. Добрутро, Зъл Хари. Добрутро, момчета. Придърпайте си камъни и седнете край огъня. Кой е този кльощав нещастник?
— Туй ни е бардът — представи го Коен. — Певецо, туй е Вена Гарванокосата.
— Какво?! — стресна се менестрелът. — Не може да е тя! Дори аз съм чувал за Вена Гарванокосата — тя е висока млада жена с… о-о, да…
Вена въздъхна.
— Старите истории още се помнят, а? — Приглади сивеещата си коса. — А и аз отдавна съм госпожа Макгари, момчета.
— Да, чух, че си се укротила — осведоми я Коен, бръкна с черпака в котлето и опита гозбата. — Омъжила си се за ханджия, нали? Окачила си меча на стената, народила си дечица…
— Имам внуци — гордо съобщи госпожа Макгари, но усмивката й избледня след миг. — Единият върти хана, ама другият се захвана с хартиения бизнес.
— Ханджийството е достоен занаят — одобри Коен. — Няма обаче голямо геройство в търговията на едро с канцеларски стоки. Раните от книжнината не са като от меч. — Той примлясна. — Добре готвиш, момиче.
— И аз се чудя — призна Вена. — Изобщо не подозирах, че имам такава дарба, ама хората се стичат при мен от километри, за да се облажат.
— Нищо ново, значи — вметна Тръкъл Простака. — Хъ-хъ-хъ.
— Тръкъл — промърмори Коен, — помниш ли как ме помоли да ти кажа, ако простееш прекалено?
— Е?
— Ето, сега го направи.
— Както и да е — усмихна се мило госпожа Макгари на изчервения Тръкъл, — седях си вкъщи, откакто Чарли се спомина, и си мислех — това ли беше? Остава ми само да чакам Мрачния жътвар ли? И тогава… попадна ми онзи свитък…
— Какъв свитък? — в един глас попитаха Коен и Злият Хари. После се спогледаха.
— А бе, знаете ли — подхвана Коен и бръкна в торбата си, — и аз намерих тоя древен свитък с карта как да стигнем до планината и с описани хитринки как да се промъкнем до…
— Аз също — прекъсна го Хари.
— Ама нито думичка не изтърва!
— Коен, аз съм Повелител на мрака — търпеливо напомни Злия Хари. — От мен не се иска да бъда благотворител.
— Поне ми кажи къде го намери.
— О, в някаква прастара запечатана гробница, която изтърбушихме.
— Аз пък намерих моя в един прашасал склад в Империята — каза Коен.
— А моят ми беше оставен в хана от един пътник, облечен в черно от главата до петите — обясни госпожа Макгари.
Настъпилото мълчание беше нарушено от менестрела.
— Ъ-ъ… Извинете…
— Какво? — обърнаха се и тримата към него.
— Аз ли се заблуждавам или нещо пропускаме?
— Какво например? — заядливо попита Коен.
— Нали във всички тези свитъци е описано как да стигнете до планината — опасен път, по който никой досега не е оцелял?
— Да? И какво?
— Щом е така… ъ-ъ… кой е написал свитъците? — плахо попита менестрела.
Офлър Крокодилът вдигна поглед от игралното поле, което всъщност беше и самият свят.
— Добре, тожи кому принадлежи? — зафъфли той. — Имаме ши работа ш хитро момче. Събралите се божества започнаха да се споглеждат и накрая някой вдигна ръка.
— А ти кой ши? — учуди се Офлър.
— Всемогъщият Нуган. Почитат ме в някои райони на Борогравия. Младежът е възпитан да вярва в мен.
— И в какво по-точно вярват в Борогравия?
— Ъ-ъ… в мен. Предимно. А на моето паство е забранено да яде шоколад, джинджифил, гъби и чесън.
Неколцина от боговете трепнаха.
— Ти не ше майтапиш, като жабраняваш, а? -подхвърли Офлър.
— Няма смисъл да забранявам яденето на броколи, нали така? Това е твърде старомоден подход. — Нуган се вторачи в менестрела. — Досега изобщо не е проявявал досетливост. Да го поразя ли? Сигурно във варивото има чесън, госпожа Макгари непременно е сложила малко за вкус.
Офлър се поколеба. Беше прастаро божество, появило се във възтоплите блата на мрачни задушни земи. Бе оцелял при възхода и падението на по-съвременни и несъмнено по-красиви богове, защото помъдря, доколкото това е възможно за едно божество.
Отгоре на всичко Нуган принадлежеше към по-ново поколение, пращеше от адски плам, самочувствие и амбиция. Офлър не беше особено проницателен, но стигаше до смътното прозрение, че за дългосрочното си оцеляване боговете трябва да предложат на своите поклонници нещо повече от простата липса на поразяващи мълнии. Изпитваше и неприсъщо за божество състрадание към всеки човек, чийто бог му забранява и шоколада, и чесъна. Впрочем Нуган имаше и грозни мустачки. Никой бог не би трябвало да си ги позволява.