— Недей — предложи и разтръска чашата със заровете. — Така ще бъде по-жабавно.
Коен махна огънчето от неравно свитата папироса, пъхна я зад ухото си и вдигна глава да погледне зелените ледове.
— Не е прекалено късно да се върнем — обади се Злия Хари. — Стига някой да иска, де.
— А, не, късно си е — възрази Коен, без да се озърне. — Пък и някой май не играе честно.
— Ама че смехория — промълви Вена. — През целия си живот се впусках в приключения заради стари карти, намерени в древни гробници и други подобни местенца, но изобщо не се питах откъде са се взели тези карти. Никой не си задава такива въпросчета — например кой разхвърля всички онези оръжия, ключове и чантички за първа помощ в подземията, където още не е стъпвал човешки крак?
— Някой ни залага клопка — предположи Уили Момъка.
— Нищо чудно — съгласи се Коен. — Няма да е първата, в която сами се пъхаме.
— Коен, този път сме тръгнали срещу боговете -напомни Хари. — Когато прави това, човек трябва да е сигурен в късмета си.
— Моят не ми е изневерявал досега — натърти Коен. Протегна ръка и пипна камъка пред себе си. — Топъл е.
— Но отгоре е заледен! — възкликна Хари.
— Ъхъ. Странно, нали? Точно както пише в свитъците. И виждаш ли как снегът се лепи по него? Заради магията. Е… започва се…
Архиканцлерът Ридкъли реши, че екипажът има нужда от тренировки. Пондър Стибънс изтъкна, че те ще проникнат в света на абсолютно неочакваното, и тогава Ридкъли нареди тренировките им също да бъдат неочаквани.
Ринсуинд обаче заяви, че екипажът без никакво съмнение се отправя към своята гибел, което накрая всеки успява да постигне без никакви тренировки.
По-късно сподели все пак, че устройството на Леонард си го бива. Само след пет минути, прекарани в механизма, той реши, че предпочита сигурната гибел.
— Повърна отново — отбеляза Деканът.
— Но вече се справя по-добре — прецени Професорът по неопределени изследвания.
— Как можа да го кажеш? Предишния път успя да се сдържи цели десет секунди!
— Да, но сега повръща повече и по-надалеч — възрази Професорът, докато се отдалечаваха по палубата.
Деканът погледна нагоре. Не беше лесно да видиш очертанията на летящата машина в сенките на покрития с брезент шлеп. Върху по-интересните части бяха проснати парчета зебло. Разнасяше се силна миризма на лепило и лак. Библиотекарят, който имаше склонността да участва във всяко начинание, висеше кротко под един напречник и набиваше клинове в някаква дъска.
— Ще използва балони, помни ми думата — заяви Деканът. — Вече си представям всичко. Балони, платна, такелаж и така нататък. Нищо чудно да има и котва. Засукани измишльотини.
— В Ахатовата империя имали толкова големи хвърчила, че можели да издигнат човек над земята — спомена Професорът.
— Значи може би просто прави още по-голямо хвърчило.
Встрани от тях Леонард Куирмски си седеше в кръг от светлина и чертаеше. От време на време подаваше поредната страница на притичал чирак, който тутакси отфучаваше нанякъде.
— Видя ли какво измисли той вчера? — сети се Деканът. — Хрумнало му, че може би ще им се наложи да излизат от машината насред полет, за да я поправят, и… ето ти устройство за летене насам-натам — на гърба ти е завързан дракон! Каза, че било за аварийни случаи!
— Че какъв авариен случай ще е по-лош от дракон, вързан на гърба ти? — учуди се Професорът.
— Именно! Този човек сякаш е живял досега в кула от слонова кост! — Така ли? Нали Ветинари уж го бил заключил някъде на тавана? — Е, да, но исках да кажа, че ако човек живее така години наред, кръгозорът му е много ограничен според скромното ми мнение. С какво друго да се занимава, освен да отбелязва минаващите дни с чертички на стената?
— Говори се, че рисувал чудесно.
— Хъм, картини… — презрително изсумтя Деканът.
— Но неговите били толкова майсторски направени, че очите на нарисувания те следят навсякъде из стаята.
— Сериозно? А какво прави останалата част от лицето?
— Ами остава си на мястото, предполагам.
— Не ми звучи много приятно — сподели Деканът и двамата продължиха нататък по палубата.
А седналият зад работната си маса Леонард обмисляше как корабът ще бъде управляван в разреден въздух и прилежно рисуваше роза.
Злия Хари стисна клепачи.
— Хич не ми е добре.
— Лесно е, щом свикнеш — утеши го Коен. — Зависи само как гледаш на нещата.
Злия Хари отново отвори очи.
Стоеше на широка зеленикава равнина, която полегато се спускаше наляво и надясно. Все едно се беше качил върху висок затревен рид, който се простираше към замъглената от облаци далечина.