Мод. 2 още не беше изпробван на практика. Поскърцваше зловещо под погледите им, сякаш ги подтикваше към запек и камъни в бъбреците.
— Няма съмнение, че ще проработи — заяви Леонард, но този път Ринсуинд долови в гласа му нотка на съмнение. — Важно е само съответните клапани да бъдат отворени в правилната последователност.
— Господине, а какво ще се случи, ако ги отворим в неправилна последователност? — попита Керът, докато закопчаваше предпазните си колани.
— Не бива да забравяте — започна Леонард, — че се наложи да създам толкова много новости в този апарат…
— Все пак бихме искали да знаем — настоя Ринсуинд.
Ъ-ъ… откровено казано, ако ги отворите в неправилна последователност, горчиво ще съжалявате, че не е била правилната. — Леонард бръкна под креслото си и извади голям метален съд с чудновата форма. — Някой иска ли чай?
— Мъничка чаша — твърдо устоя Керът на изкушението.
За мен една лъжичка — надмина го Ринсуинд. — А какво виси от тавана точно пред мен?
— Това е новото ми устройство за гледане назад — обясни Леонард. — Лесно се използва. Нарекох го Устройство за гледане назад.
— Гледането назад е неразумна постъпка — отсече Ринсуинд. — Винаги съм бил на това мнение. Така човек се бави.
— А, да, но устройството изобщо няма да ни забави.
— Наистина ли? — ободри се Ринсуинд.
Пороят стоварваше струите си върху брезента. Керът се мъчеше да види нещо прел шлепа. В покривалата беше прорязан отвор.
— Впрочем — сети се той — какви сме ние? Тоест как ще се наричаме?
— Защо не глупаци? — подсказа Ринсуинд.
— Не, говоря за официалното наименование — Керът огледа претъпканата кабина. — И как ще наричаме този въздушен кораб?
— Магьосниците го наричат голямо хвърчило — подхвърли Ринсуинд. — Но няма никаква прилика, защото хвърчилото е на връвчица…
— Името е задължително — прекъсна го Керът. — Пътешествието с безименен морски или въздушен съд навлича много лош късмет.
Ринсуинд се взря в ръчките пред себе си. Чрез тях щеше да борави почти само с дракони.
— Намираме се — промълви той — в голям дървен сандък, а зад нас стотина дракона са готови да се уригнат. Според мен имаме нужда от име. А-а… Леонард, всъщност имаш ли представа как да управляваш тази измишльотина?
— Не в буквалния смисъл, но имам намерение съвсем скоро да се науча.
— Значи името трябва да е много хубаво — припряно избълва Ринсуинд. Пред тях бурята се освети от взрив. Лодките се блъснаха в Обиколната ограда и избухнаха в свирепи, всепоглъщащи пламъци. — И то веднага — добави той.
— Хвърчилото всъщност е особено красиво творение на човека — замисли се Леонарл. — И отначало мислех тъкмо за него…
— Значи ще е «Хвърчилото» — непоколебимо ги осведоми Керът. Погледна листа, който бе пъхнал под ръчките пред себе си, и си отбеляза нещо. — Господине, да пусна ли котвата на брезента?
— Да. Ъ-ъ… Да. Пусни я.
Керът дръпна една ръчка. Под тях нещо цопна във водата, после се чу шум от бързо размотаващо се въже.
— Ето го рифа! Ето ги скалите! — скочи Ринсуинд и посочи напред. Светлината от пожара им показваше нещо ниско и неподвижно, обкръжено от пяната на прибоя.
— Няма връщане назад — пак изрече Леонард, а потъващата котва обелваше брезентите от «Хвърчилото» като гигантска платнена черупка.
Той започна да дърпа ръчки и да върти макари като развихрил се органист.
— Наочници първа степен… спуснати. Закрепящи въжета… откачени. Господа, всеки от вас да дръпне големите ръчки до креслата ви, когато ви кажа…
Скалите вече нарастваха пред очите им. Побелялата вода по безкрайния Ръб червенееше от пламъците и жълтееше от мълниите. Назъбени скали стърчаха наблизо като гладна крокодилска уста.
— Сега! Сега! Сега! Огледала… спуснати! Добре! Имаме огнена струя! После какво беше… о, да… Всички да се хванат за нещо!
Крилете се разперваха, драконите бълваха пламъци, «Хвърчилото» се издигна от цепещия се шлеп в бурята и прелетя над световния Ръб…
Чуваше се само шепотът на въздуха, когато Ринсуинд и Керът се надигнаха от потрепващия под. Пилотът им зяпаше през илюминатора.
— Вижте птиците! О, погледнете ги само тези птици!
В слънчевото спокойствие отвъд бурята те се виеха и рееха с хиляди около литналия кораб, както дребните хвъркати създания понякога нападат орел на тълпи. Л въздушният съд наистина приличаше на орел, който току-що си е отмъкнал великанска сьомга от Водопада…
По бузите на унесения Леонард се стичаха сълзи.