— По-близо до света има въздух колкото си искаме — напомни Ринсуинд. — Защо просто не влетим в него и не отворим някой илюминатор?
Леонард се вглеждаше печално в мъглите, заемащи половината свят пред него.
— Ние… ъ-ъ… се движим много бързо — проточи той. — И въздухът при такава скорост… въздухът е… особеното му е, че… Кажи ми, какво си представяш при думите «падаща звезда»?
— Сега пък за какво намекваш? — наежи се Ринсуинд.
— Ъ-хъм… че така бихме си навлекли неописуемо страшна гибел.
— О, това ли било — махна с ръка Ринсуинд.
Леонард чукна с нокът по циферблата върху един резервоар с въздух.
— Наистина не ми се вярва моите изчисления да са били толкова непра…
В кабината нахлу светлина.
«Хвърчилото» се издигаше между мъгливи ивици. Екипажът се блещеше.
— Никой никога няма да ни повярва — промълви Керът накрая.
Вдигна иконографа към изгледа и дори духчето вътре, чиято раса рядко се отличаваше с чувствителност, изписука «А стига, бе!», преди да започне да рисува бясно.
— Не го вярвам, макар че го виждам — отрони Ринсуинд.
От мътилката се издигаше неимоверно грамадна каменна колона. А над мъглата, огромни като светове, се подаваха гърбовете на четири слона. Все едно летяха в катедрала, висока хиляди километри.
— Ама това направо си е шега — бърбореше Ринсуинд. — Светът се крепял върху слонове, ха-ха-ха… а после се изпречват пред очите ти…
— Боите ми, къде са ми боите!… — мънкаше Леонард.
— Е, някои от тях вече са в тоалетната — натърти Ринсуинд.
Керът се обърна, явно изпаднал в недоумение. Иконографът отплува от ръцете му, бълвайки тихички ругатни.
— А къде ми е ябълката? — попита Керът.
— Какво? — стресна се Ринсуинд от неочакваната смяна на темата.
— Започнах да я ям и замалко я оставих във въздуха… а сега я няма. Корабът проскърцваше под ослепителните слънчеви лъчи.
И една огризка от ябълка се превъртя бавно в кабината.
— Предполагам, че все пак сме трима на борда? — невинно попита Ринсуинд.
— Не говори глупости — скара му се Керът. — Корабът е затворен херметично!
— Значи… твоята ябълка се е изяла сама? Погледнаха към хаоса от денкове, пристегнати с мрежи.
— Ако щете, разправяйте колко маниакално подозрителен съм — подхвана Ринсуинд, — но щом корабът е по-тежък от очакванията на Леонард и въздухът свършва по-бързо, а храната изчезва…
— Да не намекваш, че под Ръба се носи някакво чудовище, което може да пробива дървени корпуси? — уточни Керът и извади меча си.
— А, за тази страхотия не се бях сетил. Браво на теб — похвали го Ринсуинд.
— Интересно — обади се Леонард. — Вероятно би представлявало кръстоска между птица и двучерупково мекотело. Нещо като октопод, който използва струи от…
— Благодаря, благодаря, благодаря, но стига толкова!
Керът отмести навито одеяло и се опита да надникне извън кабината.
— Стори ми се, че нещо шавна. Точно зад резервоарите с въздух… Шмугна се под вързоп ски и се скри в сенките.
Чуха го как изпъшка:
— О, само това не…
— Какво? Какво? — настръхна Ринсуинд.
— Намерих… някаква кора…
— Фантастично! — отзова се Леонард, който вече рисуваше в бележника си. — Вероятно щом попадне в съд с подходяща за него среда, такова същество би претърпяло метаморфоза в…
Керът се върна, нанизал на меча си бананова кора. Ринсуинд ядно изви очи към тавана.
— Осени ме съвсем ясна догадка — заяви той.
— И мен — подкрепи го Керът.
Позабавиха се, но накрая избутаха настрана сандък с хавлии — така не останаха повече скривалища. Разтревожено лице надникна от леговището си.
— Ууук?
Леонард въздъхна, остави бележника и отвори шкафчето на омнископа. Чукна го веднъж-дваж, парчето трепна и показа очертанията на глава. Леонард вдиша дълбоко.
— Анкх-Морпорк, имаме си орангутан…
Коен прибра меча си в ножницата.
— Не ми се вярваше, че нещо може да живее тука — призна си, оглеждайки касапницата наоколо.
— Ами то вече не живее — уточни Калеб.
Последната битка свърши почти мигновено. Всички твари, които се надяваха да издебнат Ордата от засада, допускаха последната глупост в живота си.
— Тука има изобилие от сурова магия — предположи Уили Момъка. — И такива гадини свикват да се хранят с нея. Рано или късно някаква живинка се появява навсякъде.
— Тая магия е полезна за Хамиш — отбеляза Коен. — Готов съм да се закълна, че вече не е толкоз глух.
— К’во?
— ХАМИШ, РЕКОХ, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СИ ТОЛКОЗ ГЛУХ!
— Няма що до кряскаш, шефе.
— А бе, не можем ли да ги сготвим? — предложи Уили Момъка.