— Да, почти не ми се гадеше от пипалата! — включи се въодушевен и Калеб. Седяха и се наслаждаваха на гледката. Онова, което преди беше светът долу, вече се намираше пред тях като безпределна стена.
— Онуй там какво е? — посочи Коен.
— Много ти благодаря, приятелю — извърна се Злия Хари. — Предпочитам това… пилешко да си остане в стомаха ми, ако нямаш нищо против.
— Девствените острови — обясни менестрелът. — Наричат ги така заради непокътнатата природа.
— Трудно е да ги намериш, затуй още е непокътната — уригна се Тръкъл Простака.
— Хъ-хъ-хъ.
— Брей, оттука се виждат звездите посред бял ден — установи Хамиш Бесния.
Коен му се ухили. Хамиш рядко казваше нещо, без да го питат.
— Разправят, че всяка била свят — вметна Злия Хари.
— Ъхъ — изсумтя Коен. — Колко са, барде?
— Не знам. Хиляди. Милиони — вдигна рамене менестрелът.
— Милиони светове, а ние получаваме… какво? Хамиш, ти на колко години си?
— К’во? Роден съм в деня, когато умрял старият тан.
— Ама кога? И кой от старите танове? — търпеливо уточни Коен.
— К’во? Да не съм писарушка, бе? Тия неща не мога да ги помня!
— Може да си на стотина години. Столетие. А има милиони светове. — Коен смукна от папироската и потри челото си с палец. — Ама че гадост… — Кимна на менестрела. — И какво сторило онуй твое приятелче Карелинус, след като си издухало нослето?
— Виж какво, не бива да си го представяш такъв — разгорещи се певецът. — Той изградил гигантска империя… дори била прекалено голяма. И в много неща сте си приличали. Не си ли чувал за Тсортянския възел?
— Звучи мръснишки — изказа мнението си Тръкъл. — Хъ-хъ-хъ… да ме прощавате.
Менестрелът въздъхна.
— Бил великански заплетен възел, който свързвал две греди в тсортянския храм на Офлър. Според поверието който успеел да го развърже, щял да владее целия континент.
— Голяма мъчнотия са тези възли — сподели госпожа Макгари.
— А Карелинус го разсякъл с меча си! — възкликна менестрелът.
Разкритието не предизвика овациите, които очакваше.
— Значи бил и плачльо, и мошеник? — сети се Уили Момъка.
— Не! — озъби се певецът. — Направил е драматичен, дори съдбовен жест!
— Ъхъ, ясно, ама не го е развързал, нали? Ако според правилата е трябвало да го развърже, не разбирам защо му е щукнало…
— Стига, стига, момчето има право — спря ги Коен, който май размишляваше напрегнато. — Не е постъпил като мошеник, защото тъй историята е станала по-интересна. Ъхъ. Схващам какво си е мислил. — Засмя се сухо. — Представям си картинката. Сбирщина пребледнели от страх жреци стърчат наоколо и се чудят що да сторят: «Да, де, туй си е мошеничество, ама той има много голям меч и не искам да се обаждам пръв, пък и да не забравяме за оная проклета многохилядна армия пред портите.» Ха! Ъхъ. Хъм… След туй какво направил?
— Покорил почти целия изследван дотогава свят.
— Свестен момък. А после?
— Той… ъ-ъ… се завърнал в родината си, царувал няколко години, умрял и синовете му се счепкали, имало войни… и настъпил краят на неговата империя.
— Децата създават проблеми — отбеляза Вена, без да откъсва поглед от усърдно избродираните цветчета около «ЗАПАЛИ Я ТАЗИ КЪЩА» на покривчицата.
— Някои хора твърдят, че постигаме безсмъртие чрез децата си — възрази менестрелът.
— Тъй ли било? — поклати глава Коен. — Я ми кажи името на някой от твоите прапрадядовци.
— Ами… ъ-ъ…
— Видя ли? Аз имам цял куп деца. Повечето не съм ги зървал нивгаш… сещаш се как става в живота, нали? Но майките им бяха здрави, силни момичета и адски се надявам, че всичките ми хлапета живеят за свое удоволствие, а не за да ме продължат. Щото каква полза е имал твоят Карелинус от своите, освен да му съсипят империята?
— Някой истински историк може да ти разкаже много повече за… — подхвана менестрелът.
— Ха! — прекъсна го Коен. — Важно е какво помнят обикновените хора. Какво става в песните и преданията. Все едно е как си живял и умрял, важно е какво са записали.
Менестрелът усети как всички погледи се впиха в него.
— Ъ-ъ… аз си водя подробни записки — увери ги той.
— Ууук — обясни по своему Библиотекарят.
— И тогава нещо му паднало на главата — преведе Ринсуинд. — Може би когато пикирахме надолу.
— Не можем ли да изхвърлим поне част от тези боклуци, за да олекне корабът? — попита Керът. — Почти нищо от тях не ни е нужно.
— Уви, не можем — отвърна Леонард. — Ще загубим целия си въздух, ако отворим вратата.
— Нали си имаме шлемове за дишане? — напомни Ринсуинд.
— Три шлема — напомни и Леонард.
Омнископът пращеше. Не му обръщаха внимание. «Хвърчилото» летеше под слоновете и парчето показваше само магически смущения.