— И ппрез кколко от ттях сса упправлявали ввъздушни ккораби с ддракони? — изпищя Ринсуинд.
Леонард се наведе срещу посоката на временното притегляне и погледна съсредоточено часовника.
— Окколо ссто ссекунди!
— Ахха! Ззначи и ттова ввече е ттрадиция!
Не съвсем едновременно драконите престанаха да бълват пламъци. И разни предмети отново заплуваха във въздуха. Пред тях беше слънцето, но вече не като кръг. Нещо бе затъмнило едната му страна.
— О-о, колко умно — промълви Леонард. — Господа, вижте луната!
— Значи вместо в слънцето ще се блъснем в луната? — озадачи се Керът. — Така по-добре ли е?
— Същото щях да попитам и аз — озъби се Ринсуинд.
— Ууук!
— Не ми се вярва, че набрахме такава скорост — възрази Леонард. — Едва я догонваме. Според мен идеята на господин Стибънс е да кацнем на луната. — Той сви и изпъна пръстите си. — Там има някакъв въздух, не се съмнявам. А това означава, че вероятно ще намерим и с какво да нахраним драконите. После — ето къде е проявил особено хитроумие — се носим с луната, докато не изгрее над Диска, и остава само да се спуснем полека от нея.
Той бутна лостовете за крилете. Кабината затрепери от въртенето на макарите. От двете страни на «Хвърчилото» крилете се разперваха.
— Имате ли въпроси? — провери Леонард.
— Опитвам се да предвидя какво може да се обърка — осведоми го Керът.
— Аз преброих девет възможности досега — сподели Ринсуинд. — А още не съм задълбал в подробностите.
Луната наистина се уголемяваше видимо — тъмно кълбо, засенчващо светлината на далечното слънце.
— Доколкото разбирам — промълви Леонард, докато тя заемаше всички илюминатори, — това небесно тяло е по-малко и по-леко от Диска, затова привлича само леките неща като въздуха. Тежките, например «Хвърчилото», вероятно едва се задържат на повърхността.
Тоест?… — подкани го Керът.
— Ъ-хъм… би трябвало просто да се спуснем полегато. Но не е зле да се държим здраво…
Те кацнаха. Кратко изречение, но изпълнено с произшествия.
Тишина бе обгърнала кораба, само вълните се плискаха, а Пондър Стибънс мънкаше трескаво, ровичкайки омнископа.
— Тези писъци… — подхвърли Муструм Ридкъли след малко.
— Но те изпищяха и втори път няколко секунди по-късно — напомни лорд Ветинари.
— И трети път след още няколко секунди — прибави впечатленията си Деканът.
— Представях си, че омнископът може да ни покаже всяко място — отбеляза Патрицият, взрян в препотеното чело на Пондър.
— Парчетата, сър… ъ-ъ… май не са особено надеждни, когато се раздалечават — промърмори Пондър. — Уф… И между тях все още има към три хиляди километра свят и слонове… аха…
Омнископът светна и пак притъмня.
— Ринсуинд си го биваше като магьосник — промълви Професорът по неопределени изследвания. — Не беше особено проницателен, но честно казано, аз никога не съм надценявал интелекта. Според скромното ми мнение значението му се преувеличава.
Ушите на Пондър се зачервиха.
— Защо пък да не сложим малък плакет някъде в Университета? — предложи Ридкъли. — Без излишества, разбира се.
— Господа — намеси се Патрицият, — забравихте ли, че скоро няма да има Университет?
— А-а, да. Е, ще спестим дребна сума.
— Ало? Ало? Има ли някой там?
От омнископа се взираше неясно, но познато лице.
— Капитан Керът?! — изрева Ридкъли. — Как накара тая проклетия да проработи?
— Престанах да седя на нея, господине.
— Добре ли сте? Чухме писъци! — избълва Пондър.
— Когато се блъснахме в повърхността, господине.
— Но чухме писъци и след това.
— Вероятно при втория сблъсък с повърхността, господине.
— А третият път?
— Пак повърхността, господине. Би могло да се каже, че кацането беше малко… колебливо… и се проточи.
Лорд Ветинари се наведе към омнископа.
— Къде сте в момента?
— Тук, сър. На луната. Господин Стибънс беше прав. Има въздух. Редичък е, но който иска да диша, се примирява.
— Господин Стибънс бил прав, а? — вторачи се Ридкъли в Пондър. — И как сметна всичко толкова точно, господин Стибънс?
— Аз… ъ-ъ… — Пондър долови, че всички го гледат втренчено. — Аз… — Помълча. — Имах късмет в налучкването, сър.
Магьосниците си отдъхнаха. Хитроумието никак не им допадаше, но късметлийското налучкване беше самата същност на призванието им.
— Бива си го момчето — закима Архиканцлерът. — Избърши си челото, господин Стибънс, и тоя път ти се размина.
— Позволих си една волност, ваша светлост — помолих Ринсуинд да ме снима как побивам флага на Анкх-Морпорк и обявявам луната за обща собственост на всички народи от Диска.