— Подозирам, че окаяните блатни дракончета са техни потомци, горкичките — подхвърли и Леонард. — Приспособили са се към по-плътния въздух.
— Какви ли още твари живеят тук, за които и не подозираме? — зачуди се Керът.
— Е, винаги можем да си представим невидимото същество, подобно на октопод, което изсмуква целия въздух от…
Ринсуинд млъкна. Подигравките не звучаха особено уместно тук. Вселената просто ги поглъщаше. Спаружваха се под погледа на огромните, черни, сериозни очи в небето.
Пък и имаше… прекалено много от всичко. Не беше свикнал да поглъща такива порции от Вселената наведнъж. Синият Диск на света, откриващ се бавно пред тях с издигането на луната, изглеждаше някак незначителен.
— Всичко е твърде голямо — обобщи Ринсуинд.
— Да.
— Ууук.
Нямаше какво друго да сторят, освен да изчакат луната да се издигне в небето. Или Дискът да потъне под нея — според гледната точка. Керът внимателно извади едно драконче от чаша с кафе.
— По-дребните се пъхат навсякъде. Досущ като котета. А по-големите странят от нас и само ни наблюдават.
— Като пораснали котки — подкрепи сравнението Ринсуинд, вдигна шапката си и измъкна мъничко драконче заровено в косата му. — Дали да не си вземем няколко?
— Ако не сме бдителни, ще си вземем всички\ Напомнят ми за Еръл — сподели Керът. — Помните ли онзи дребосък, който беше талисман на Стражата? Спаси града, като измисли как да… ами да бълва огън назад. Всички се заблудихме, че е някаква нова разновидност, но май се оказва, че е бил атавизъм. Леонард още ли е навън?
Надникнаха към Леонард, който реши да отдели половин час за рисуване. На едното му рамо седеше драконче.
— Каза, че не е виждал такава светлина — подхвърли Ринсуинд. — Задължително било да нарисува нещо. И се справя чудесно при тези обстоятелства.
— Какви обстоятелства?
— Ами в две от тубичките има доматено пюре и сирене крема.
— Ти не му ли каза?
— Не ми се искаше. Много се въодушеви.
— Време е да храним драконите — реши Керът и остави чашата.
— Добре. Би ли махнал този тиган от главата ми, моля?
След половин час трепкащата светлина от екрана на омнископа озари каютата на Пондър.
— Нахранихме драконите — съобщи Керът. — Растенията тук са… чудати. Изглеждат като направени от метал със стъклен блясък. Леонард стигна до стъписващата хипотеза, че те поглъщат слънчевата светлина през деня и сияят нощем, така създават «лунната светлина». Драконите май много харесват тези растения. Впрочем ще излетим скоро. Само ще събера още няколко камъка.
— Убеден съм, че може да ви бъдат от полза — вметна лорд Ветинари.
— Всъщност, сър, ще бъдат направо скъпоценни — прошепна Пондър Стибънс.
— Нима?
— О, да! Може би се различават напълно от камъните на Диска!
— А ако са съвсем същите?
— О, сър, това би било още по-интересно!
Лорд Ветинари се взря в Пондър, без да каже нищо повече. Лесно боравеше с повечето видове мислене, но още не знаеше как да се справи с върлуващото в главата на Пондър Стибънс. Най-добре беше да кима, да се усмихва и да му осигурява частите за машини, от които то смяташе, че се нуждае. Иначе не се знаеше какво може да последва.
— Чудесно — промълви Патрицият. — Да, разбира се… Те биха могли да съдържат ценни руди или дори диаманти, нали?
Пондър вдигна рамене.
— Нямам представа. Сигурен съм обаче, че ще ни разкрият много неща от историята на луната.
Ветинари сви вежди.
— Историята ли? Но там не живее ник… Тоест да, прав сте. Кажете ми… Имате ли всички машинарийки, от които се нуждаете?
Златните дракони дъвчеха лунни листа. Наистина бяха метални, със стъкловидна повърхност и по зъбите на драконите съскаха мънички сини и зелени искрици. Пътешествениците струпаха големи купчини растения пред клетките им. За нещастие единственият изследовател, който би забелязал, че лунните дракони хапват само по едно-две листа, беше Леонард, но той се увлече в рисуването.
А блатните дракони бяха свикнали да се тъпчат до насита в бедната на енергия среда на своя свят.
Стомаси, свикнали да превръщат драконовото съответствие на пресъхнал кекс в полезен пламък, се захванаха да преработят диелектрични повърхности, пренаситени с почти чиста енергия. Същинска храна на боговете. Беше само въпрос на време някой от тях да се уригне.
Целият Диск беше… ами тъкмо в това се състоеше проблемът според Ринсуинд. Сега се намираше долу. Или поне изглеждаше, че е долу, дори да беше всъщност ей там. Не можеше да се отърве от страшното предчувствие, че щом «Хвърчилото» се отдели от повърхността, направо ще падне към тези далечни пухкави облаци.