— Ама че работа! Стибънс! Къде се дяна тоя човек?!
Откриха Пондър на койката, където се беше тръшнал с дрехите на гърба си. Извлякоха го полузаспал по стълбичката, но той мигом се разсъни, щом зърна небето.
— Трябва ли да е такава? — заядливо попита Ридкъли, сочейки луната.
— Не, сър! В никакъв случай!
— Значи проблемът е съвсем определен? — осведоми се с надежда Професорът.
— Няма съмнение! Къде е омнископът? Някой опита ли се да говори с тях?
— А, значи не е в моята област — заотстъпва Професорът по неопределени изследвания. — Съжалявам. Иначе щях да помогна. Виждам, че сте много заети. Извинете…
Вероятно всички дракони бяха започнали да бълват огън. Ринсуинд усещаше как очните му ябълки се притискат в костта на тила.
До него Леонард се беше свлякъл в несвяст. Керът май лежеше сред отломките, изблъскали се в задния край на кораба. Съдейки по зловещото скърцане и миризмата, орангутанът се държеше за облегалката на креслото, на което седеше Ринсуинд.
О, да — когато успя да извие глава, за да погледне през един илюминатор, някой от драконовите модули гореше. Трябваше да се очаква — пламъците, изригвани от драконите, имаха чист бял цвят.
Леонард бе споменал една ръчка… Ринсуинд ги позяпа през червената пелена в очите си. «Ако се наложи да отделим всички дракони от кораба — бе казал Леонард, — ние ще…» Какво щяха да правят? С коя ръчка? Впрочем в подобно положение изборът е повече от ясен. Със замъглено зрение, с претоварени уши от шума на измъчения кораб Ринсуинд дръпна единствената ръчка, която успя да достигне.
„Не мога да вмъкна това в сага — тюхкаше се безмълвно менестрелът наум. — Никой никога няма да ми повярва. Наистина никой и наистина никога…“
— Доверете ми се, разбрахме ли се? — настоя Злия Хари, докато провеждаше строеви преглед на Ордата. — Тоест… да, няма спор, че не заслужавам доверие, но сега става дума за гордост, ясно? Доверете ми се. Това ще ви помогне. Хващам се на бас, че и самите богове не се познават всички помежду си, а вие?
— Голям сбърканяк съм с тия крилца — оплака се Калеб.
— Госпожа Макгари толкова се постара да ги ушие, не се оплаквай! — скастри го Злия Хари. — Сега си чудесен Бог на любовта. Само не ми се иска да уточнявам на коя любов. А ти си?…
— Бог на рибите, Хари — обясни Коен. Той беше налепил люспи по кожата си и стъкми подобие на рибоглав шлем от останките на неотдавнашен противник. Злия Хари се мъчеше да вдиша. — Добре, добре, значи си прастар рибешки бог, виждам. А ти, Тръкъл?
— Бог на скапаните псувни — непреклонно заяви Тръкъл Простака.
— Ами-и… номерът може и да мине — обади се менестрелът, колкото и да се мръщеше Хари. — В края на краищата има Музи на танца и на песента, има дори Муза на еротичната поезия…
— О, туй го мога и аз — прихна пренебрежително Тръкъл. — „В Куирм живее младо маце, то стиска здраво…“
— Стига, стига. А ти, Хамиш?
— Бог на нещата.
— На какви неща?
Хамиш вдигна рамене. Оцеля толкова дълго, защото не даваше излишна свобода на въображението си.
— Ами… нещата, чатна ли? Може да са загубените неща. Дето се въргалят тук и там. Сребърната орда изгледа въпросително менестрела, който поумува и кимна.
— И това може да мине.
Злия Хари стигна до Уили Момъка.
— Уили, защо имаш домат на главата, а в ухото — морков? Уили Момъка се ухили до ушите.
— Туй ще ти хареса. Аз съм Бог на драйфането.
— Вече е имало — възрази менестрелът, преди Злия Хари да отвори уста. — Вомеция. Богиня в Анкх-Морпорк преди хилядолетия. „Да поднесеш дар на Вомеция“ е означавало…
— Значи ще измислиш друго — изръмжа Коен.
— Тъй ли било? — наежи се Уили Момъка. — А ти, Хари, какъв ще бъдеш?
— Аз ли? Такова, де… Ще бъда Бог на мрака. Има ги мнозина…
— Я, ти изобщо не спомена, че можем да бъдем и демонични — разсърди се Калеб. — Щом и туй може, да пукна, ама няма да съм някакво си тъпо амурче.
— Ако бях споменал демони, всички щяхте да си изберете тази маскировка — натякна му Хари. — И щяхме да затънем в разпри часове наред. Пък и останалите богове щяха да надушат хитрината, ако цял куп божества на мрака им се изтърсят на главите.
— Госпожа Макгари хич не се е предрешила — забеляза Тръкъл.
— Мислех си, че ако взема назаем шлема на Хари — отвърна Вена, — ще се промъкна като някоя валкирия.
— Ето ви пример за здравомислие. Там ги има непременно — похвали я Злия Хари.
— А на Хари шлемът не му е нужен — добродушно подхвана Коен, — щото ей сегинка ще се оправдае с болежки в крака или в гърба, за да не дойде с нас. Бездруго отдавна ни е изпортил. Нали, Хари?
Играта ставаше по-вълнуваща. Повечето богове се бяха събрали да гледат. И те обичат да се посмеят, макар че чувството им за хумор не се отличава с изтънченост. Слепия Йо, прастарият шеф на боговете, попита: