— Има, но не го разбирам! Тази е надписана „Иарк“!
Пондър оглеждаше страниците, изписани с огледалния почерк на Леонард.
— Ъ-ъ… ъ-ъ…
— Не дърпай ръчката с надпис „Иарк“! — остро заповяда лорд Ветинари, навел се над рамото на Пондър.
— Милорд! — Пондър се изчерви под погледа на Патриция. — Моля за извинение, милорд, но въпросът е изцяло технически, свързан е с механизми, затова може би е по-добре, ако образованите по-скоро в областта на изкуствата не се…
Гласът му сам затихна пред тези очи.
— Има и един с нормален надпис! — носеше се отчаяният глас откъм омнископа. — „Лостът на принц Харан“!
Лорд Ветинари потупа Пондър по рамото.
— Напълно ви разбирам. Последното нещо, което един вещ в механизмите човек би искал в такъв момент, е добронамерен съвет от невежи хора. И аз моля за извинение. Какво възнамерявате да предприемете?
— Ами аз… ъ-ъ…
— Докато „Хвърчилото“, а с него и надеждите ни са се устремили към земята • продължи Патрицият.
— Аз… нека да погледна… бяхме правили опит да…
Пондър зяпаше ту омнископа, ту бележките си. Умът му се превръщаше в огромно, сгорещено, лепкаво поле от бял памук.
— Струва ми се, че имаме цяла една минута — насърчи го лорд Ветинари. — Не прибързвайте.
— Аз… ъ-ъ… може би… ъ-ъ… Патрицият пак се наведе към омнископа.
— Ринсуинд, дръпни лоста на принц Харан.
— Не знаем какво… — подхвана Пондър.
— Ако имате по-подходяща идея, споделете я с мен — поощри го лорд Ветинари. — А дотогава предлагам лостът да бъде дръпнат.
В „Хвърчилото“ Ринсуинд предпочете да се вслуша в гласа на властта.
— Ами… чува се щракане и бръмчене… И… някои ръчки се размърдаха самички… сега се разперват крилете… поне летим по права линия… и то доста плавно, трябва да призная…
— Добре. Съветвам те да се заемеш със свестяването на Леонард. — Патрицият се обърна към Пондър. — Млади човече, вероятно не сте изучавал класиката. Но знам, че Леонард я познава задълбочено.
— Не съм, сър.
— Принц Харан е легендарен клачиански герой, който обиколил света с кораб. Имал вълшебен рул, който насочвал кораба, докато принцът спял. Ако мога да ви помогна с още нещо, не се колебайте да се обърнете към мен.
Злия Хари стоеше вцепенен от ужас, а Коен крачеше по снега към него, вдигнал ръка.
— Ти ни издаде на боговете, Хари.
— Всички те чухме — вметна Хамиш Бесния.
— Но тъй си е редно — добави Коен. — И става по-интересно. Ръката му се спусна и потупа гърба на дребосъка.
— Рекохме си: „Тоя Зъл Хари може да е по-тъп от тухла, ама да ни предаде точно сега… ей на туй му викаме дебелокожие.“ Хари, познавал съм не един Повелител на мрака, но само на теб присъждам три грамадански таласъмски глави за стил. Ако ще и никога да не си се класирал в… сещаш се, висшата лига на повелителите на мрака, поне имаш целия букет от пороци и недостатъци.
— Харесваме оня, дето не си мени ни нрава, ни кожата — потвърди Уили Момъка.
Злия Хари сведе поглед и пристъпи от крак на крак, гордост и облекчение се бореха върху лицето му.
— Много мило, че го казвате, момчета — смънка той. — Нали знаете, ако зависеше от мен, нямаше да ви сторя такова нещо, ама как иначе да си поддържам славата…
— Казах ти — разбираме — натърти а грамадна космата твар препуска към тебе и не спираш да помислиш: „А бе, туй да не е рядък вид, застрашен от изчезване?“ Не, просто й отсичаш главата. Щото туй е то геройството, прав ли съм? А ти щом видиш някого, тутакси го предаваш, без да ти мигне окото, щото туй е то злодейството.
Останалите от Ордата замърмориха одобрително. Странно, но и това си влизаше в Кодекса.
— Значи ще го пуснете? — смая се менестрелът.
— Разбира се. Момко, не си внимавал в уроците. Повелителят на мрака винаги се измъква. Но ти най-добре сложи в песента някой ред, че ни е предал. Ще стои хубаво.
— И… такова… може ли да добавиш, че съм направил най-гнусен опит да ви прережа гърлата? — опита си късмета Хари.
— Бива — величествено се съгласи Коен. — Напиши, че се е бил срещу нас като тигър с най-черна душа.
Хари изтри сълза от бузата си.
— Благодарско, момчета. Не знам какво да кажа. Няма да забравя това. Направо може ла ме вкарате в голямата игра.
— Но и ти ни направи услуга и се погрижи бардът да се прибере жив и здрав, може ли? — помоли Коен.
— Непременно — увери го Злия Хари.
— Хъм… но аз няма да се върна сега — възрази менестрелът.
Изненада всички. И най-вече себе си. Но животът изведнъж просна два пътя пред очите му. Единият водеше обратно към всекидневие с песнички за любовта и цветята. Другият би могъл да го отведе къде ли не. Нещо у тези старци правеше първия избор немислим. Не можеше да го обясни. Но така си беше.