— Но дали не би желал да… опиташ поне веднъж?
Тълпата се смълча. Менестрелът се взря в бездънните очи на Провидението и му стана ясно, че играеш ли на зарове с него, резултатът винаги е предопределен. Би се чуло и падането на мушица.
— Ъхъ — изсумтя накрая Коен. — Що пък не? Провидението хвърли зара на масата.
— Шест — обяви, без да отмести поглед от противника си.
— Вярно — потвърди Коен. — Значи и аз трябва да метна шест, тъй ли? Провидението се усмихна.
— О, не. В края на краищата си бог. А боговете играят за победа. Ти, о, Могъщи, трябва да хвърлиш седем.
— Седем ли?! — наежи се менестрелът.
— Изобщо не си представям как това би затруднило някого, който има право да се намира тук.
Коен огледа зара от всички страни. Бяха точно шест, както се полагаше на зар.
— Аз пък лесно си представям как туй затруднява… само смъртните, разбира се. -Подхвърли зара на дланта си. — Значи седем?
— Седем — потвърди Провидението.
— Може да стане доста завързано — процеди Коен. Менестрелът го зяпна и усети как по гърба му плъзна тръпка.
— Момко, нали ще запомниш, че изрекох и туй? — застрахова се Коен.
"Хвърчилото" се рееше сред високите облаци.
— Ууук! — гласно изрази щастието си Библиотекарят.
— Ама той го управлява по-добре от Леонард! — промълви Ринсуинд слисан.
За него е… по-лесно — прошепна Керът. — Естествено е да бъде склонен към атавизъм.
— Сериозно ли говориш? Аз пък досега го смятах за много добродушен. Освен когато го наричат „маймуна“, разбира се.
„Хвърчилото“ пак зави и се понесе в небето като махало.
— Ууук!
— „Ако погледнете наляво, ще видите целия свят“ — преведе Ринсуинд.
— Ууук!
— „А ако погледнете надясно, ще видите…“ Олеле!
Там беше Планината. И под слънцето блещукаше домът на боговете. Над него, едва различима дори в прозрачния въздух, се издигаше преливащата се мъглява фуния на световното магическо поле, заземено в центъра на Диска.
— Ти… ъ-ъ… падаш ли си много по религията? — смънка Ринсуинд, загледан в прелитащите край илюминаторите облаци.
— Да, убеден съм, че всички религии отразяват някаква частичка от една безкрайна истина — отвърна Керът.
— Добре го извъртя — възхити се Ринсуинд. — Може и да ти се размине.
— Ами ти? — попита на свой ред Керът.
— Е-е… чувал ли си за онази религия, според която въртенето в кръг е някакъв вид молитва?
— О, да. Въртящите се бесни от Клач.
— И моята е нещо подобно, но ние по-скоро… предпочитаме правата линия. Точно така. Скоростта е свята.
— И вярваш ли, че това ще ти даде вечен живот?
— Е, не чак вечен. Но… повече живот. По-дълъг. Тоест — добави Ринсуинд — по-дълъг, отколкото ако не се движа много бързо по права линия. Макар че и криволиците са приемливи в някоя пресечена местност.
Керът въздъхна.
— Всъщност си страхливец, нали?
— Да, но така и не разбрах какво лошо има в това. Иска се смелост да бягаш, от мен да го знаеш. Мнозина щяха да бъдат и по-страхливи от мен, ако им стигаше храброст.
Пак се загледаха. Доближаваха планината.
— Според предварителните проучвания за мисията — подхвана Керът и прелисти купчината припряно стъкмени изследователски бележки, които Пондър натика в ръката му преди излитането, — немалко хора са влизали в Дънманифестин и са се завръщали оттам живи.
— „Живи“ не ме успокоява много — призна си Ринсуинд. — Нещо да кажеш за ръцете и краката? За душевното здраве? За другите по-дребни телесни израстъци?
— Повечето от тях са били герои от митовете — неловко промълви Керът.
— Преди или след посещението?
— По традиция боговете се отнасят благосклонно към дързостта, доблестта и безстрашието.
— Добре, нямам нищо против да влезеш пръв.
— Ууук — обади се Библиотекарят.
— Казва, че се налага да кацнем скоро — съобщи Ринсуинд. — И пита дали трябва да е на определено място.
— Ууук!
Библиотекарят май вече се бореше с ръчките.
— Как така „Легнете по гръб и скръстете ръце на гърдите си“?!
— Иийк!
— Ти не видя ли как го направи Леонард, когато кацнахме на луната?
— Ууук!
— А кацането си беше сполучливо — заяви Ринсуинд. — Ох, добре, де, жалко за края на света, но и такива неща се случват, нали?
— ИСКАШ ЛИ ФЪСТЪК? ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ ОТВАРЯНЕТО НА ПАКЕТЧЕТО МЕ ЗАТРУДНЯВА.
Призрачно кресло увисна във въздуха до Ринсуинд. Виолетови проблясъци по границите на полезрението му подсказваха, че изведнъж се е озовал в някакво лично пространство-време.