— Аз съм капитан Керът от анкх-морпоркската Градска стража и дойдох да ви арестувам по обвинение в заговор за унищожаване на света. Не сте длъжен да казвате нищо… — Хич нямам желание да приказвам — вдигна меча си Коен. — Ей сегинка ще ти отсека …аната глава.
— Задръж, задръж — припряно го хвана Уили Момъка. — Ей, ти знаеш ли кои сме?
— Да, господине, така ми се струва. Вие сте Уили Момъка, известен също като Лудия Бил, Вилхелм Секача, Великия…
— И ти се каниш да арестуваш нас? Казваш, че си някакъв стражник, тъй ли?
— Точно така, господине.
— Момченце, за толкоз години сме избили стотици стражници!
— Много ми е неприятно да чуя това, господине.
— Момко, а колко ти плащат? — намеси се Калеб.
— Четиридесет и три долара на месец, господин Изкормвачо. С надбавките.
Ордата се разкикоти. Керът извади меча си от ножницата.
— Настоявам, господине. Ако осъществите замисъла си, ще навлечете гибел на света.
— Ще свърши само туй място, момко — увери го Коен. — А ти що не си ходиш вкъщи…
— Господине, търпелив съм само от уважение към белите ви коси. Последва нов взрив от смях, наложи се да тупат по гърба Хамиш Бесния.
— Я почакайте, момчета — кротко се обади госпожа Макгари. — Май нещо пропускаме. Погледнете се.
Те се погледнаха.
— Е, и? — не схвана идеята Коен.
— Ти, аз — започна да брои Вена, — Тръкъл, Уили Момъка, Хамиш, Калеб и менестрелът.
— И какво? Какво толкова?
— Седмина — сметна Вена. — Ние сме седмина, а той е сам. Седмина срещу един. И той е решил да спаси света. Знае кои сме, обаче ще се бие с нас…
— Него ли мислиш за герой? — изкиска се Хамиш Бесния. — Ха! Ама че герой — работи за четирийсет и три долара на месец! С надбавките!
Но дрезгавият смях отекна във внезапна тишина. Ордата бе свикнала да решава бързичко странните уравнения на героизма.
Защото винаги — и в началото, и в края — го имаше Кодекса. Самите те живееха според Кодекса. Придържаш се към Кодекса, а после ставаш част от него за онези, които вземат пример от теб. Без Кодекса не си герой, а бандит с кожена набедрена превръзка.
А Кодексът беше недвусмислен. Един храбрец срещу седмина… побеждава. Знаеха, че е вярно. И те в миналото бяха разчитали на правилото. Колкото повече противници, толкова по-велика победа. Така гласи Кодексът.
Забравиш ли, пренебрегнеш ли, отречеш ли Кодекса… той се обръща срещу теб.
Вторачиха се в меча на капитан Керът. Беше къс, остър и обикновен. Меч за работа. По него нямаше изписани руни. И никакви мистични светлинки не блещукаха по острието му.
За всеки, който вярваше в Кодекса, това беше смущаващо. Обикновеният меч в ръката на истински храбрец разсича магическото оръжие, все едно реже сланина.
Не че такава мисъл можеше да ги уплаши, но си струваше да я повъртят из главите си.
— А бе, смешно, ама се сетих нещо — подхвана Коен. — Веднъж ми разправяха, че в Анкх-Морпорк имало някакъв стражник, дето бил наследник на трона. Той обаче си траел, щото му харесвало да е стражник…
„Олеле, майчице — мислено изпъшка Ордата. -Предрешен крал… направо е изскочил от Кодекса…“ Керът срещна погледа на Коен.
— Никога не съм чувал за такъв човек.
— Ако ще умираш за четирийсет и три долара на месец — проточи Коен, без да отделя погледа си от него, — или си тъп, ама като талпа, или си страхотен смелчага…
— Има ли някаква разлика? — заядливо попита Ринсуинд и се примъкна до тях. — Виж какво, не искам да ви развалям драматичния момент, но той изобщо не се шегува. Ако тази… бъчонка избухне тук, ще унищожи света, не се съмнявай. Ще… отвори нещо като дупка и цялата магия ще се изцеди в нея.
— Ринсуинд? — учуди се Коен. — Ти пък какво търсиш тука, стар плъх такъв?
— Опитвам се да спася света — обясни Ринсуинд и ядно подбели очи. — За кой ли път…
Коен като че се разколеба, но героите не отстъпват лесно, ако ще и да ги принуждава Кодексът.
— Наистина ли всичко ще гръмне?
— Ла!
— То пък един свят — промърмори Коен. — Вече за нищо не става…
— Ами всички мили малки котенца… — започна Ринсуинд.
— Кученца! — изсъска му Керът, впил поглед в Коен.
— Да, де, кученца. А? Помисли ли за тях?
— И какво има да ги мисля?
— О… нищо.
— Но всички ще умрат — напомни Керът. Коен вдигна кльощавите си рамене.
— Всеки умира рано или късно. Тъй разправят.
— Не ще остане кой да помни — унесено отрони менестрелът. — Ако няма жив човек, няма кой да помни.
Ордата се вторачи в него.
— Никой не ще си спомни кои били сте и що сте сторили — увери ги той. — Не ще остане нищо. Никакви песни. И никой не ще ви помни.
Коен въздъхна.