— Тъй да бъде. Да речем, че не…
— Коен? — прекъсна го Тръкъл с необичайно угрижен глас. — Помниш ли как преди минути ми каза да натисна буталото?
— Е, и?
— Не биваше ли?
Буренцето съскаше.
— Натисна ли го? — реши да провери Коен.
— Ами да\ Тъй ми каза.
— Можем ли да го спрем?
— Не — завъртя глава Ринсуинд.
— А ще успеем ли да избягаме?
— Само ако измислиш как да пробягаш петнайсетина километра като светкавица.
— Съберете се, момчета! Не ти, млади певецо, тука решават хората с мечове… Ордата се скупчи припряно по знак на Коен. Не мина много време.
— Добре — отсече Коен, щом приключиха. — Господин певецо, записа ли вярно имената на всинца ни?
— Разбира се…
— Да вървим, момчета!
Натовариха отново буренцето на количката. Тръкъл се поизвърна, когато тръгнаха бутайки.
— Ей, барде! Сигурен ли си, че записа как аз…
— Тръгваме! — изрева Коен и го дръпна. — Ще се видим някой път, госпожо Макгари. Тя кимна и се отдръпна.
— Знаеш как е — промълви печално. — Чакам правнуци, такива ми ти работи… Количката вече набираше скорост.
— Да нарекат един на мене! — кресна Коен и скочи в движение върху возилото.
— Но какво правят те? — сащиса се Ринсуинд, когато количката затрополи надолу към портата.
Колелата затракаха по заледените камъни отвъд арката.
Двамата с Керът забързаха след нея и Ринсуинд я видя как подскочи и полетя в петнадесеткилометровата бездна. Стори му се, че чу последните думи в началото на падането:
— Не трябваше ли да изкрещим нещоооо…
После количката, телата и буренцето се смалиха и се сляха с мъгливия пейзаж от сняг и алчно щръкнали зъбери.
Керът и Ринсуинд гледаха.
След малко Ринсуинд зърна с ъгълчето на окото си Леонард, който си напипваше пулса и броеше шепнешком.
— Петнадесет километра… хъм… при това съпротивление на въздуха… нека са три минути и малко… да… да, наистина… би трябвало да се извърнем след около… да… сега. Да, това е благоразу…
И през стиснати клепачи видяха как светът се озари в червено.
Когато Ринсуинд отново припълзя към ръба на пропастта, видя далеч долу малък кръг от зловещо черно и алено.
Няколко секунди по-късно тътенът долетя нагоре по склоновете на Кори Селести и срути лавини. После и този шум утихна.
— Как мислиш, дали оцеляха? — попита Керът, взирайки се в мътилката от разбунен сняг.
— Ъ? — слиса се Ринсуинд.
— Историята не би завършила подобаващо, ако не оцелеят.
— Капитане, те паднаха от петнайсетина километра във взрив, който току-що превърна един планински връх в долина — напомни Ринсуинд.
— Може да са тупнали в много дълбока пряспа на някоя издатина.
— Или са срещнали във въздуха прелитащо ято от грамадни птици с особено меки пера — подхвърли магьосникът.
Керът си прехапа устните.
— От друга страна… да пожертват живота си, за да спасят всички в този свят… това също е подходящ край.
— Но нали тъкмо те щяха да го затрият!
— Въпреки това проявиха извънредна доблест.
— Май може и така да се каже. Керът тъжно поклати глава.
— Дали да не слезем долу, за да проверим?
Там има грамаден кратер от кипнал камък! — не се стърпя Ринсуинд. — Би било същинско чудо!
— Винаги има надежда.
— И какво толкова? Винаги има и данъци. От това никому не олеква. Керът въздъхна и се дръпна от ръба.
— Иска ми се да не си прав.
— Ти ли го казваш?! Хайде да се връщаме. Самите ние още не сме се отървали от неприятностите.
Зад тях Вена си издуха носа и прибра кърпичката под бронирания корсет. Време беше да тръгне натам, където цвилят коне.
Останките от „Хвърчилото“ будеха острия непросветен интерес на различните божествени прослойки. Не им беше ясно какво виждат, но изобщо не се съмняваха, че не го одобряват.
— Според мен — отсъди Слепия Йо, — ако бяхме поискали хората да летят, щяхме да им дадем криле.
— Пожволяваме им метли и вълшебни килимчета — възрази Офлър.
— Да, но те са магически. Магия… религия… има някаква връзка. А това е опит да бъде нарушена естествената подредба на света. Всеки би могъл да хвърчи наоколо с подобно творение. — Йо потръпна. — й хората ще гледат отвисоко боговете си! — Той погледна отвисоко Леонард Куирмски. — Защо го направи?
— Дадохте ми криле, когато ми показахте птиците — отвърна Леонард. — Повторих онова, което виждах.
Останалите богове не продумваха. Подобно на мнозина други занаятчии в религията — а те бяха най-големите професионалисти в ролята си на богове — се чувстваха неудобно в присъствието на безсрамно одухотворени създания.
— Никой от нас не те разпознава като свой поклонник — спомена Йо. — Да не си атеист!