— Добре.
— Беше… чудесно…
— Благодаря ти. Ще става и по-хубаво, когато го чуят още хора. Защото това е музика за слушане.
— И… не намерихме трупове, нали? — живна дребничкият Повелител на мрака. — Значи може да са живи все някъде.
Менестрелът извлече няколко акорда от лирата си. Струните проблясваха.
— Все някъде — съгласи се той.
— Момко, сетих се нещо — промълви Хари. — Дори не ти знам името. Веждите на певеца се събраха. Самият той вече не беше сигурен как се казва.
Не знаеше нито накъде ще се запъти, нито какво ще прави, но подозираше, че отсега нататък животът му вероятно ще се окаже несравнимо по-интересен.
— Аз съм просто певецът — отвърна накрая.
— Изсвири го пак — помоли Злия Хари.
Ринсуинд примига, зяпна и обърна гръб на илюминатора.
— Току-що ни задминаха някакви мъже на коне.
— Ууук — отвърна Библиотекарят и това може би означаваше: „Някои от нас трябваше да пилотират.“
— Само исках да знаете.
„Хвърчилото“ описваше спирали във въздуха като пиян клоун и се издигаше с колоната сгорещен въздух над кратера. Леонард даде само това напътствие, преди да се уедини толкова кротко в дъното на кабината, че Керът се обезпокои.
— Седи и си шепне „Десет години!“ и „Целият свят!“ — сподели със спътниците си. — Тежко сътресение. Що за наказание му отредиха!
— Но той изглежда весел — възрази Ринсуинд. — И неспирно драска скици. И прехвърля всички снимки, които ти направи на луната.
— Горкият човечец. Размътил му се е умът. — Керът се наведе и погледна напред. — Трябва да го приберем у дома колкото се може по-скоро. Каква ли е нормалната посока при полет — „Към втората звезда отляво и все така до сутринта“?
— Това май беше най-нелепата догадка в астронавигацията, изказвана някога — скастри го Ринсуинд. — Просто ще летим към светлините. О, да — и ще се постараем да не гледаме боговете отвисоко.
— Никак не е лесно — кимна Керът.
— На практика е невъзможно — обобщи Ринсуинд.
А на място, което не се вижда на нито една карта, безсмъртният Мазда, носителят на огъня, лежеше върху вечната си скала. Паметта започва да подвежда след първите десет хилядолетия и той не беше особено уверен какво се случи. Някакви старци на коне се спуснаха вихрено от небето. Разсякоха оковите му, напоиха го и един по един стиснаха съсухрената му десница.
После препуснаха обратно към звездите още по-стремително.
Мазда се намести във вдлъбнатината, която тялото му бе отпечатало в скалата през вековете. Не беше наясно що за мъже го посетиха, нито защо дойдоха, нито от какво се бяха развеселили толкова. Всъщност беше убеден само в две неща. Наближаваше утрото.
А в дясната си ръка стискаше дръжката на извънредно острия меч, който старците му оставиха.
И със зазоряването вече чуваше все по-наблизо размаха на орловите криле. Сега щеше да се позабавлява.
В реда на нещата е онези, които спасят света от сигурна гибел, често да не бъдат кой знае как възнаградени. Сигурната гибел не се е състояла и хората не са сигурни доколко сигурна е била тя, затова малко се стискат, опре ли до по-съществени награди от потупване по рамото.
„Хвърчилото“ бе кацнало възгрубичко върху набраздената повърхност на река Анкх. И както се случва с безпризорни вещи, които май не принадлежат никому, скоро стана поделена собственост между мнозина.
А Леонард се захвана да изтърпи наказанието за своето високомерие. Жречеството на Анкх-Морпорк горещо одобряваше случката. Така се поддържа набожност у паството.
Затова лорд Ветинари се изненада, когато получи спешно известие само три седмици след описаните събития. Проби си път през тълпата и стигна до Храма на малките богове.
— Какво става тук? — остро попита свещениците, които надничаха през входа.
— Но това е… богохулство! — възкликна Хюнон Ридкъли.
— Защо? Какво е нарисувал?
— Проблемът не е в нарисуваното, милорд. Картините му са… изумителни. Но той ги завърши!
Когато виелиците забушуваха в планината, снегът мъждукаше в червено. Така беше през цялата зима, а когато задухаха пролетните ветрове, рубините заискриха под слънчевите лъчи. Никой не помни певеца. Песента остава.