— Тъй бива. Тогаз си яж вкусничката моржова… ъ-ъ, буца лой — подкани Уили Момъка и извади парцала.
— Как смеете да ме завлечете чак до… — подхвана менестрелът.
— Виж сега — натърти Уили Момъка, — на никого от нас не му е кеф да те праска зад ухото, като те прихване, ясно? Дръж се прилично.
— Прилично ли?! След като ме отвлякохте…
Уили Момъка натика парцала обратно в устата му.
— Ама че си кльощаво нищожество — промърмори на гневните очи. — Дори си нямаш лира. Що за бард си ти, като си нямаш лира? Носиш само тая малка дървена издутина. Що за глупост…
— Нарича се лютня — подвикна Калеб, чиято уста бе натъпкана с моржова мръвка.
— К’во?
— НАРИЧА СЕ ЛЮТНЯ, ХАМИШ!
— Вярно, много лют си бях навремето!
— Не, бе, тя е, за да пееш засукани песнички на дамите — обясни Калеб. — За… цветенца и таквиз ми ти работи. Романтика.
Ордата познаваше тази дума, макар че обозначените от нея занимания все си оставаха извън техния изпъстрен със случки живот.
— Направо да се смаеш какви неща правят тия песнички с дамите — добави Калеб.
— Е, аз като бях млад — подхвана Тръкъл, — който искаше да улови погледа на някое момиче, трябваше да отреже оная работа на най-злия си враг и да я поднесе на момичето.
— К’во?
— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖЕШ ОНАЯ РАБОТА НА НАЙ-ЗЛИЯ СИ ВРАГ И ДА Я ПОДНЕСЕШ НА МОМИЧЕТО!
— Тъй си е, романтиката е самата прелест — веднага се съгласи Хамиш.
— И какво измисляше, ако си нямаш най-зъл враг? — усъмни се Уили Момъка.
— А бе, ти опитай да отрежеш оная работа на някого и ето ти го най-злия враг — отвърна Тръкъл.
— Напоследък май взеха да поднасят цветя — замислено сподели Калеб. Тръкъл изгледа шаващия непокорен свирач на лютня.
— Хич не знам какво се въртеше в главата на шефа, като помъкна и тоя с нас. Та като стана дума за него — той къде е?
Въпреки полученото образование лорд Ветинари имаше ум на инженер. Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало. — Значи в момента си професор по жестока и стъписваща география, но без заплата? — отправи въпрос към фигурата, доведена и настанена пред него.
Магьосникът, известен под името Ринсуинд, кимна полека, опасявайки се, че признанието може да му навлече неприятности.
— Ъ-ъ… да?
— И си бил в земите около Главината?
— Ъ-ъ… да?
— Можеш ли да опишеш местността?
— Ъ-ъ…
— Как изглеждаха онези земи? — помогна му Патрицият.
— Ъ-ъ… неясни заради скоростта, сър. Тогава ме преследваха едни хора.
— Нима? И каква беше причината за това?
Ринсуинд се вторачи потресен в него.
— О, сър, аз никога не спирам да науча защо са ме подгонили. И никога не се озъртам. Би било голяма глупост.
Лорд Ветинари стисна носа си с два пръста.
— Моля те, просто ми кажи какво знаеш за Коен — промълви с досада.
— За него ли, сър? Най-обикновен герой, който не умира. Всъщност не е особено схватлив, но не му личи, защото е неимоверно коварен и лукав.
— Негов приятел ли си?
— Ами срещали сме се два-три пъти и не ме уби. Като гледам, това се брои за „да“.
— А какво би казал за старците, които са около него?
— О, не са старци… да, де, старци са… но… такова, де… те са неговата Сребърна орда, сър.
— Те ли са Сребърната орда? Други няма ли?
— Така е, сър.
— Но аз останах с впечатлението, че Сребърната орда е завладяла цялата Ахатова империя!
— Вярно е, сър. Те бяха. — Ринсуинд поклати глава. — Сър, знам колко не е за вярване. Но не сте ги виждал как се бият. Те са опитни. И най-важното е… за Коен, де… че той е заразен.
— Да не искаш да кажеш, че разнася епидемии?
— По-скоро душевно заболяване, сър. Или магия. Смахнат е като невестулка, обаче… като се позавъртят наблизо, хората вече виждат света с неговите очи. На едро и простичко. И искат да участват.
Лорд Ветинари се загледа в ноктите си.
— Но аз съм осведомен, че онези мъже са се укротили, че вече са невъобразимо богати и могъщи. Нали точно към това се стремят героите? Да смажат троновете в света под сандалите си, както се е изразил поетът?
— Да, сър.
— Тогава какво са намислили? Последно хвърляне на заровете? Но защо?
— Не разбирам, сър. Тоест… имали са всичко.
— Очевидно — съгласи се Патрицият. — Но това всичко не им е стигало, така ли?