— Мис Редмънд — започна викарият.
С леко поклащане на глава Дафни накара приятеля си да млъкне. Бе разбрала причината за високомерното държане на учителката — както и на бащината си тактика — прекалено добре.
— Не съм дошла като пратеничка на баща си, мис Редмънд — отвърна тя, като полагаше огромни усилия гласът й да не затрепери. — Ако зависеше от мен, всички деца, които живеят в Трагмор, щяха да бъдат сред вашите ученици. За нещастие аз нямам власт върху решенията на баща ми. — И тя колебливо протегна напред кошницата, която носеше. — Все пак се опитвам да променя нещичко, колкото и дребно е то. Ако ми позволите — купила съм на децата нещо за хапване и малко дрехи.
— О-о! — Устатата на мис Редмънд се отвори и затвори няколко пъти. — Разбирам. Ами, аз, естествено, помислих… Простете моето нахалство, миледи. — Провисналите бузи се повдигнаха, свидетелство ако не за сърдечен, то поне за по-топъл прием. — Заповядайте. — Тя се обърна и чувствената й гръд едва не събори Дафни на земята. — Деца, имаме гости.
Двайсетина чифта любопитни очички се насочиха към младата жена.
— Ако сме прекъснали часа ви… — започна тя.
— Глупости — намеси се прибързано учителката, очевидно облекчена от това прекъсване точно както беше предрекъл Чеймбърс. — Приберете си плочките за писане, деца. Дошъл е викарият. И е довел една много специална посетителка, лейди Дафни Уиндам. Кажете „добре дошли“ на лейди Дафни и на викария.
Последваха двайсетина нестройни „добре дошли“-та.
Младата жена набързо огледа момчетата и момичетата, насядали по пейките край дългото дървено бюро. На възраст от около пет до тринайсет години, те бяха извънредно слаби, облечени в износени дрехи и всички гледаха към нея, сякаш окаченият на стената в класната стая портрет на кралица Виктория, внезапно бе оживял пред погледите им.
Сърцето й се сви от познатата болка.
— Искаш ли да те представя, Кокиче? — попита Чеймбърс, усетил мъката на приятелката си.
— Не, благодаря, господин викарий. — Дафни му хвърли бърз, изпълнен с благодарност поглед, който му обясни безмълвно, че възнамеряваше сама да събори стената помежду им. — Очаквам този ден от доста дълго време.
— Много добре — кимна викарият, като се молеше за нея, за да може да изпълни това, което бе замислила, с надеждата, че близостта му щеше да й даде нужната сила да прекрачи отдавна издълбаната дълбока граница между различните класи.
Младата жена се обърна и тръгна към децата.
— Нямате представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас — призна със срамежлива усмивка на лицето тя. — Викарият ми е говорил за вас толкова много, че вече ви чувствах като приятели. — Без да обръща внимание на мълчанието, Дафни оглеждаше морето от лица пред себе си.
Очите й се спряха върху едно десетгодишно момченце.
— Ти трябва да си Тими — опита се да отгатне тя, забелязала луничките и непокорните му черни къдрици, които съвпадаха с описанието на Чеймбърс. — Чух, че си имал гущер.
Срещнала учудения поглед на детето, младата жена затаи дъх, като броеше всяка една от безкрайните секунди, докато чуе отговора му.
Най-после покритото с лунички лице пред нея се отпусна.
— Казвъ съ Хенри — рече Тими. — В началото го носех на училище, но мис Редмънд мъ накара да престана.
— Направила го е вероятно защото се е страхувала, че Хенри ще отвлича вниманието ти.
— Не, ’щот’ съ страхува да не я ухапи.
— Разбирам — опита се да скрие усмивката си младата жена, като усещаше погледа на учителката в гърба си. Кажи ми, Тими, гущерите обичат ли пирог?
Момчето завъртя раздразнено очи.
— Не. Те обичат дървеници.
— О-о! — събра вежди Дафни, като размишляваше върху новата дилема. — Е, Тими, не съм донесла дървеници, следователно е по-добре, че Хенри си е вкъщи. Ти сам ще трябва да се погрижиш за храната му. Все пак наистина съм донесла пирог. И тъй като Хенри не е тук, пък и не би оценил десерта ми, би ли искал ти от него?
Това причини очакваната реакция. Лицето на момчето се озари от бляскава усмивка.
— Без съмнение!
— Ам’ наистина ли носити пирог с вас? — обади се друго от децата.
— Наистина — усмихна се широко младата жена. — Как се казваш?
— Уилям.
— Уилям… Уилям. — Дафни потупа замислено брадичката си. — Доколкото си спомням, викарият ми каза, че миналата зима ти си донесъл най-много дърва за огрев от целия клас.
Крехкото осемгодишно момченце се изпъчи гордо.
— Могъ да нося по-висока от мени купчина дърва от гората до тук без да си почина нито веднъж.
— Но това е изключително? И още една причина да поддържаш силите си. — Тя се приближи до кошницата и повдигна капака й. — Имам достатъчно пирог за всички. Освен това имам и големи порции овнешко месо, което искам всеки един от вас да занесе на семейството си.