— Точно така беше — прокара пръсти през косите й Пиърс, а в очите му просветна учудване. — Аз самият никога не бих повярвал в това. В продължение на години замислях и предвиждах вероятностите на това последно противопоставяне — деня, в който щях да разкрия пред Трагмор всичко, което знаех, и да го накарам да падне на колене. На ум преживявах сцената стотици, може би хиляди пъти. Ако тогава някой ме бе попитал за подобна възможност, щях да отвърна, че бих предпочел да умра, отколкото да отстъпя пред неговите изисквания. Но когато бленуваният ден най-после настъпи, когато отново се изправих с лице срещу моето минало, аз открих, че това вече е без значение за мен. Защото сега имам нещо много по-значимо от омразата, заради което да живея. И това нещо е тук, в обятията ми.
Дафни се надигна на пръсти, за да го целуне. Очите й бяха пълни с любов и гордост.
— Безкрайната ти смелост вечно ми дава повод за учудване. От всички великолепни постъпки, които си извършил като Пиърс Торнтън и като Бандита на тенекиената чаша, мисля, че най-героичната е победата над твоето минало. — Младата жена постави длан върху долната му челюст. — Нашето бебе може би все още не си дава сметка за това, но баща му е изключителен човек.
По лицето на Пиърс премина сянка.
— Мислиш за баща си — рече наслуки съпругата му.
— Това е единственото от моето минало, с което все още не съм приключил, може би защото не го разбирам напълно — призна тихо той. — И след всичко, което ми каза миналата седмица Трагмор… — И той уморено потърка слепоочията си. — Не знам какво да мисля.
— Изглежда баща ти не е бил чудовището, за което го беше взел — каза Дафни.
— Но ми е обърнал гръб, дявол да го вземе!
— Това е признак за слабост, а не за жестокост. — Младата жена хвана любимия си за ръката, твърдо решена да доведе до край лечебния процес, който щеше да го дари с мечтания душевен покой. — Пиърс, ти сам ми каза, че покойният херцог изглеждал напълно незаинтересован всеки път, когато двамата с баща ми се срещали с Барингс и че прекарвал по-голямата част в обиколки из приюта, като „просто разглеждал“. Това бяха точните ти думи. Приказките на баща ми, непосредствено преди смъртта му, потвърдиха изводите, до които и двамата бяхме стигнали вече. Маркам е ходел в „Дома на вечната надежда“ единствено за да се увери, че си добре. Печалбата очевидно не е била причината, още повече, че е плащал на баща ми, за да води незаконните си сделки с Барингс. Нито пък жестокостта. — Забелязала озадачената физиономия на съпруга си, тя добави: — Когато обвини баща ми, че тормозел по всякакъв начин децата в приюта, не каза ли, че идвал единствено с тази цел и помежду ежеседмичните си срещи с Барингс?
Младият мъж кимна замислено.
— Последният херцог присъстваше ли по време на тези побои?
— Не.
— Значи имаме пълно основание да смятаме, че не е знаел нищо за тях. — Дафни започна да изброява, посочвайки подред пръстите си. — Следователно излиза, че баща ти не е приемал пари, не е удрял нито едно дете и не е имал интерес да поддържа Барингс на директорското място. Нито пък е имал представа за неговата и за бащината ми бруталност в негово отсъствие. Имал е нужда единствено от някакъв повод, за да вижда сина си. Не, Пиърс, това определено не е поведение на незаинтересован човек. А само на уязвим.
— Така е — пое си дълбоко въздух младият мъж. — А това отново поставя на дневен ред въпроса, чиито неизвестен отговор продължава да ме измъчва. Трагмор спомена, че изнудвал Маркам, за да го принуди да участва в неговия план за приюта.
— Спомням си — кимна замислено съпругата му. — Баща ми каза, че Маркам загубил интерес, вероятно след бягството ти от приюта, но моят родител намерил начин да възвърне този интерес.
— Да, но с какво го е изнудвал? Какви заплахи е използвал? По дяволите! — Пиърс пусна ръката на любимата си и се извърна, но тя успя да забележи измъчения му поглед. — Непрекъснато обсъждаме тази тема. Но всичко това са само наши предположения. Искам да знам какво е мислел Маркам. Тогава може би ще се поуспокоя.
— Струва ми се, че мога да ти помогна по този въпрос.
Двамата съпрузи се обърнаха и видяха застаналия до вратата Холингсби.
— Извинявайте, че нахлувам така. И не винете Лангли. Той си вършеше работата безупречно и настояваше, че все още не приемате посетители — усмихна се адвокатът. — Аз обаче издебнах удобния момент. Изчаках Лангли да се отдели за миг от входа и забързах насам. И, по всичко личи, моментът е дори по-подходящ, отколкото очаквах. — Той се приближи до бюрото и постави отгоре му папката си. — Тук имам едно писмо, което, предполагам, ще те дари с покоя, който търсиш.