Най-после Пиърс Торнтън имаше дом.
Той вдигна очи и благодари безмълвно на небесата, като се закле никога повече да не се съмнява в нещо, което, вече се бе убедил, съществуваше наистина.
Молитвите действително можеха да бъдат изпълнени.
Младият мъж се намести по-удобно и погледът му падна върху броя на „Таймс“. Беше го захвърлил в мига, в който Дафни му бе предложила да го дари с рая, затворен за него от шест седмици. Тъй като все още не му се спеше, той вдигна вестника и го насочи така, че да се осветява от лунната светлина.
Вниманието му бе привлечено от една статия на първата страница.
„Вчера лорд Уибърлинг се върна от тримесечното си пътуване из Индия и донесе, по неговите думи, двата най-големи и най-прекрасни диаманта, попадали някога на английска земя.“
— „И двата камъка нямат никакви дефекти или драскотини“ — прочете на глас младата жена иззад гърба на съпруга си. — Невероятно.
Пиърс изви глава.
— Мислех, че си заспала.
— Аз пък мислех, че вестникът не те интересува.
— Не ме интересуваше. Но сега, след като те изтощих, вече имам интерес.
— Ммм, разбирам. — Дафни се изправи, както беше чисто гола и се мушна в пеньоара си. — Лорд Уибърлинг. Познаваш ли го?
— Не. А ти?
— О, да. Той беше приятел на баща ми. По-точно, един от най-добрите му информатори. Всеки път, когато посещавах викария, лорд Уибърлинг успяваше да ме зърне и с огромно удоволствие съобщаваше на баща ми за моето непослушание.
— Така ли е правил? — наклони глава младият мъж, като наблюдаваше своята съпруга изпод полуспуснатите си клепачи.
— И двата диаманта били големи и без дефекти, това специално се подчертава в статията, нали? — попита тя, като се потупваше по брадичката.
— Да.
— Чудя се колко ли струват?
— Кой знае? Може би десетина хиляди лири.
Изражението на Дафни бе олицетворение не невинността.
— Представяш ли си само колко деца биха могли да нахранят.
— Безброй.
— Колко жалко — въздъхна младата жена. — Лорд Уибърлинг е алчен и безчувствен човек. Той най-вероятно ще пръсне парите си в казиното или ще поръча да направят с диамантите пръстени на коравосърдечната си съпруга.
— Страхувам се, че си права — отвърна любимият й, а очите му започнаха да святкат.
Дафни се приближи до скрина и отвори чекмеджето, където стояха вратовръзките на съпруга й. Тя започна да рови из десния му заден край и след малко извади бляскавия сапфир, който бяха скрили там.
— Мислиш ли, че диамантите са по-големи от него? — попита тя, като оглеждаше скъпоценния камък.
— Определено. Няколко пъти по-големи, ако хвалбите на Уибърлинг са поне наполовина верни.
— Може би ще е по-добре да се уверим сами в това, да ги огледаме отблизо.
— Великолепна идея. Пиърс скочи от леглото и се приближи до любимата си. — Знаеш ли, току-що се сетих, че все още не съм използвал красивата черна пелерина, която ми подари за Коледа.
— Вярно. А аз все още не съм привикнала съпруга си да гледа майката на своите деца украсена с маска.
— Само този път — прошепна младият мъж.
— Само този — съгласи се Дафни, олицетворение на искреността.
Погледите им се срещнаха.
И Бандитът на тенекиената чаша се усмихна.