— Да, татко. — Устните на момиченцето затрепериха. Сведе ресници и впи уплашения си поглед във върховете на обувките си.
Трагмор сподави ругатнята, която напираше да излезе от устата му. Беше довел малката тук с определена цел и възнамеряваше да я осъществи на всяка цена. Преброи на ум до десет.
— Може би съм избрал неподходящи примери, които не са във възможностите ти да разбереш — размишляваше на глас той, решил да опита нова тактика. — В крайна сметка ти си дете. Добре. В такъв случай ще те заведа да видиш децата.
С тези думи той задърпа дъщеря си през вестибюла, докато стигнаха до задния вход на приюта. Отвори широко вратата и посочи с жест към градината.
— Гледай.
Там се мотаеха пет-шест мръсни хлапаци. Част от тях скубеха вяло плевелите, останалите бяха подложили длани под чучура на водната помпа и надзъртаха крадешком, докато пиеха.
Дафни отвори уста, за да каже колко изцапани изглеждат децата и колко скъсани са дрехите им, но реши, че е по-добре да не споделя впечатленията си и стисна зъби. Размишляваше каква ли е реакцията, която очакваше от нея баща й. В този момент едно от децата, момиченце на приблизително същата възраст като Дафни, вдигна очи от плевелите, които скубеше. Погледите им се срещнаха. Мъката, която прочете в очите на непознатото дете, накара сърцето на Дафни да се свие от болка. Неспособна да понесе това, тя отмести поглед.
— Отвратена си, нали? — попита доволно маркизът. — И имаш основание за това. Вместо да се грижат за градината и да изпомпват водата, както са им казали да правят, тези нежелани от никого копелета лудуват на воля и се пекат на слънце. Трябва да бъдат бити, докато страхът не ги принуди да работят. А ако и това се окаже безрезултатно, тогава трябва да бъдат изхвърлени на улицата да мизерстват. Само по този начин ще избавим Англия от отровното им влияние. — Трагмор се вгледа в извърнатото лице на дъщеря си и попита: — Сега вече нали виждаш сама, Дафни?
— Да, татко. Сега вече виждам.
— Добре. В такъв случай, слава Богу, можем да си тръгваме. Повдига ми се от това място.
Маркизът я поведе обратно през вестибюла, но се спъна в нещо на земята. Сдържайки с мъка псувнята си, той изрита предмета встрани.
— Но това е кукла, татко! — възкликна момиченцето и спря, за да вдигне играчката. Избърса мръсотията от бузите й и я загледа възхитено. — Виж, изглежда също като Джулиет, куклата, която мама ми подари за Коледа!
— Луда ли си? Не пипай това… нещо! — нареди Трагмор. — Един Господ знае какви болести има по нея! — Той се спусна към дъщеря си, грабна куклата и я запрати с всичка сила към пода. Тя се строполи там в безформена купчинка, а разкъсаната й рокля се уви около разрошените й коси.
— Не, татко, недей! — започна да го умолява Дафни. — Прекалено е хубава, за да бъде болна!
— Тя е моя! — прозвуча треперещ глас зад тях. Собственичката му се спусна като стрела през вестибюла и вдигна от земята безценното си съкровище. След това ужасена се загледа в добре облечените непознати и се затресе от страх. — Тя е моя! Нема да ви я дам!
— Ние не я и искаме, мръсно, безсрамно създание такова! — изсъска в отговор Трагмор. Той стисна длан, изгаряйки от желание да зашлеви пребледнялото дете. — Виждаш ли, Дафни? Точно това се опитвах да ти обясня. Тези хора са истински животни, отвратителни паразити. Трябва да привикнеш с тази истина и да действаш според нея.
— Добре, татко. Моля те, не я удряй — прошепна умоляващо дъщеря му. — Какъв е смисълът? Научих всичко, което искаше от мен. Моля ти се. Нека да си тръгваме.
Думите й улучиха точно където трябва. Трагмор потръпна от отвращение и се завъртя на токовете си.
— Много добре, да вървим.
И той се запъти към вратата, готов да потегли. Дафни се спусна след него, но се поколеба и погледна към момиченцето, което се бе свило край нея и притискаше куклата към гърдите си. Беше същото дете, което бяха видели в градината. Дафни я бе познала веднага, още в мига, в който се бе втурнала във вестибюла. Беше хубава като играчката си, въпреки изпокъсаните й дрехи и несресаните коси. Макар да бяха скрити под тънък слой мръсотия, човек можеше да види, че са руси. Очите й бяха огромни и с гъсти ресници. Проницателният й немигащ поглед отново срещна този на Дафни.
Сърцето й замръзна при вида на тези очи — тъмни, бездънни, почти черни. В тях прочете страх, тъга и нещо по-лошо и от двете.
Безпомощност.
Водена от инстинкта си, Дафни пристъпи към нея.
— Дафни!
Гласът на Трагмор изтрещя като гръмотевица във вестибюла и дъщеря му залитна, сякаш я удариха с камшик.
— Идвам, татко. — Тя се подчини незабавно и побягна от ужасния приют и преследващия я поглед на момиченцето.