Но това не бе краят. Той така и нямаше да дойде. Образът на това дете и неговата кукла се бяха запечатали завинаги в съзнанието на Дафни, бяха гравирани дълбоко в сърцето й. „Защо татко не може да види това? — крещеше някакъв вътрешен глас. — И двете са толкова хубави.“
Единственото, от което се нуждаеха, бе една баня и нови чисти дрехи.
1
Нортамптъншир, Англия
октомври, 1840
Последният херцог умираше.
Като дишаше с усилие и на пресекулки, шестият и последен херцог Маркам проклинаше съдбата, че бе посегнала към него така скоро, и самия себе си, че не бе прозрял колко близък бе краят му. Неговото наследство, продължението на името, титлата — всичко това оставаше в ръцете на чужди хора.
Трябваше му време.
А нямаше никакво.
Херцогът облиза устни и дръпна звънеца край леглото си, за да повика слугата, когото току-що бе пуснал.
— Ваше Височество?
Вместо него влезе проклетият лекар. Херцогът нетърпеливо му махна с ръка да излезе.
— Бедрик. Повикай Бедрик. — Гласът му премина в немощна кашлица.
— Разбира се, Ваше Височество. — И лекарят покани с жест облечения в ливрея слуга.
— Излез… оттук — обърна се задъхано към мрачния лекар херцогът. — Само… Бедрик.
Докторът се поклони любезно и изпълни нареждането.
— Викали сте ме, Ваше Височество? — Бедрик се намръщи при вида на хлабаво зашитото копче на сакото си. Държанието му беше така спокойно, като че щеше да наблюдава как бръснат господаря му, а не да стои край смъртното му ложе.
— Перо… хартия…
— Веднага. — Лакеят донесе незабавно и двете.
С трепереща ръка херцогът написа някакво име и няколко думи на листа, а след това с усилие го сгъна на две. Останал без сили, се отпусна върху възглавниците си.
— За моя адвокат — прошепна той. — Дал съм му указания. Той знае какво да прави.
— Разбирам, Ваше Височество.
— Незабавно. Веднага щом затворя очи.
— На мига, сър. Има ли още нещо?
— Моли се, Бедрик. Моли се да не е прекалено късно.
— Както желаете, сър. — Бедрик покорно пъхна бележката в джоба си и излезе.
Умиращият мъж се загледа след него, потъвайки в един свят, където миналото се движеше напред и се смесваше с бъдещето.
Последният херцог затвори очи.
— Върни ми портфейла, мръсно хлапе такова!
Зачервен, джентълменът говореше припряно и размахваше бастуна си към свития от страх юноша.
— Казах да ми го дадеш! — И буйно протегна напред облечената си с ръкавица ръка.
Никой от насъбралите се за конните надбягвания стотици хиляди хора не обърна внимание на разгорелия се спор. Провеждаха се октомврийските шампионски залагания, затова не беше чудно, че не се интересуваха от някакъв си обикновен джебчия.
— Не ме ли чуваш, проклет бандит? Върни ми парите. Незабавно. В противен случай ще те замъкна при местния съдия!
— Аз… аз… — Момчето избърса чело с мръсния си ръкав, като гледаше с широко отворени от ужас очи.
— Извинете, сър. Мисля, че е станала грешка.
Джентълменът се извърна.
— Моля? — С надут и обиден вид, той изгледа изправилия се пред него непознат.
— Казах, че според мен е станала грешка — отвърна новодошлият. Гласът му бе рязък като чертите на лицето. — Момчето не ви е взело портфейла.
— Абсолютно сигурно е, че го взе. Сам видях как направи кражбата.
Загадъчният непознат поклати глава.
— Това, което сте видели, е нещастно съвпадение. Портфейлът падна от джоба на панталоните ви. Момчето просто имаше лошия късмет да се озове на неподходящо място в неподходящ момент. Не е откраднало нищо.
— О, как смеете. Сигурен съм… — Мъжът спря да говори насред изречението си, тъй като новодошлият размаха въпросния портфейл пред лицето му.
— Видях го как падна на земята и го вдигнах — обясни той. — Точно се готвех да ви го върна, когато обвинихте несправедливо бедния момък. — Потупа юношата по рамото, а другата си ръка протегна към джентълмена. — Портфейла ви, сър.
— Хм, бях сигурен… т.е., видях… поне мисля, че видях… — Той въздъхна объркано и пое подадения му портфейл. — Благодаря ви, че ми го върнахте и че ме осведомихте за фактите — поправи се надуто и с чувство за достойнство той.
— Няма защо.
— Струва ми се, че не се запознахме както трябва. Казвам се Лайнел Грабанд, граф Каспингуърт. А вие сте? — И той спря да говори изчаквателно.
— Торнтън.
— Лорд Торнтън — поклони се учтиво графът.
Непознатият не отвърна на поклона му.
— Не „лорд Торнтън“ — поправи го рязко той. — Торнтън. Пиърс Торнтън.