Стигнаха вратата на ремонтната и се шмугнаха вътре навреме, за да видят как Гали изчезва през равнотранспорта. Всички останали вече се бяха прехвърлили. Томас се олюляваше между двамата си другари, които криволичеха покрай преобърнатите маси. Звукът от падащи парчета зад тях се усилваше непрестанно, както и пукотът на разгарящия се пожар. Всичко се сливаше в един общ, неистов вой. Томас не смееше да погледне назад, макар че усещаше настигащото ги бедствие с цялото си същество. Той изтика Бренда през равнотранспорта. Светът около него и Миньо започна бързо да се свива. В последния миг те скочиха през блещукащата сива стена.
73
Томас едва успяваше да си поеме дъх. Не спираше да кашля, от устата му се стичаше гъста слюнка. Сърцето му туптеше като полудяло и отказваше да се успокои. Беше се приземил на дървения под на бараката и сега пълзеше напред, за да се отдалечи от равнотранспорта, в случай че през него долети някой отломък. С крайчеца на окото зърна Бренда. Тя натискаше някакви копчета на пулта за управление и сивият правоъгълник зад тях внезапно изчезна и на негово място се показа дъсчената стена на бараката. „Откъде знае как се борави с него?“ — зачуди се Томас.
— Вие с Миньо излезте навън — нареди тя и в гласа й се долови настойчива тревога, която Томас не можеше да си обясни. Нали вече бяха в безопасност. Или не бяха? — Аз трябва да свърша една последна работа.
Миньо се надигна и дойде да помогне на Томас.
— Лично аз не смятам да остана и секунда повече тук. Остави я да прави каквото иска. Хайде.
— Разбрано — отвърна Томас. Двамата се спогледаха и си поеха дъх, за първи път изпитващи облекчение, че са се измъкнали от лапите на неминуемата смърт. Пробуди се и плаха надежда, че може би всичко най-сетне е свършило.
Ала независимо от облекчението Томас бе преизпълнен с болката от загубата. Образът на издъхващата пред очите му Тереза бе нещо, което едва ли щеше някога да забрави. Очите му се напълниха със сълзи. В този момент се закле никога да не казва на Миньо какво бе направил с Нют.
— Размърдай се, сбръчканяко — подкани го отново Миньо. Но на лицето му нямаше и следа от усмивка. Гледаше го, сякаш разбираше всичко. Разбираше, че двамата ще трябва да живеят с тази мъка до края на дните си. После се обърна и се отдалечи.
След няколко секунди го последва и Томас.
Когато излязоха навън, той спря да се огледа. Намираха се на място, за което му бяха казали, че вече не съществува. Всичко бе зелено и свежо, трептящо от живот. Стоеше на върха на хълм, над поле с висока трева и диви цветя. Из полето сновяха хората, които бяха спасили, някои от тях тичаха, други подскачаха радостно. Вдясно хълмът се спускаше към долина с високи дървета, която се простираше много мили нататък и завършваше в подножието на скалиста планина, извисяваща се към безоблачното небе. А вляво бе океанът, чиито високи и тъмни вълни, обрамчени с белезникави гребени, се стоварваха върху пясъчен бряг.
Това беше раят. Бяха се озовали в рая. Можеше само да се надява, че един ден сърцето му отново ще се изпълни с радост на това място.
Чу зад него да се затваря вратата на бараката. Когато се обърна, до него стоеше Бренда, която го избута настрани от обхванатата от пламъци сграда.
— За по-сигурно? — попита той.
— За по-сигурно — потвърди тя и го дари с искрена усмивка. — Аз… съжалявам за Тереза.
— Благодаря. — Това бе единственото, което му хрумна да каже.
Известно време тя мълча, Томас също не намери думи. Двамата се спуснаха по склона и се присъединиха към останалите. Повечето от приятелите му носеха белези от скорошния бой с хората на Джансън. Томас зърна Пържитиган и още неколцина, и им кимна. След това като всички останали се обърна към бараката и остана да я гледа как догаря в пламъците.
Няколко часа по-късно Томас седеше на върха на надвесената над океана скала, провесил крака през ръба. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта, който изглеждаше като обхванат от пожарища. Една от най-изумителните гледки, на които някога бе ставал свидетел.
Миньо вече бе поел командването на хората долу в гората, където бяха решили да живеят — организираше групи за набавяне на храна, строеж и охрана. Томас се радваше, че друг поема отговорността. Сега тя му се струваше непосилна. Беше уморен, физически и душевно. Надяваше се, че се намират в някое наистина изолирано място, докато останалият свят открие начин да се справи с изблика, със или без лечение. Знаеше, че процесът ще е дълъг и мъчителен, и бе напълно сигурен, че не желае да участва в него.