Една непрестанна игра на отгатване. Така беше от самото начало.
Всеки доктор — Томас предположи, че са доктори, както бе казал Плъха — застана на мястото си до едно от леглата. — Те се заеха да подготвят висящите от тавана маски, да натискат копчета и да настройват датчици.
— Вече определихме легло за всеки от вас — съобщи Плъха, загледан в папката пред него. — В тази стая ще останат… — Той изброи няколко имена, включително Соня и Арис, но сред тях не бяха нито Томас, нито някой друг от езерните. — Ако не съм прочел имената ви, моля последвайте ме.
Цялата тази сцена бе невероятно странна, ако не беше сериозността, която се криеше в нея. Сякаш бяха прочели имената на предатели, които предстоеше да си получат заслуженото. Томас не знаеше какво да направи, но реши да следва предначертания път, докато се появи удобен момент.
Той последва заедно с останалите Плъха. Излязоха в дълъг коридор, отново без прозорци, и спряха пред друга врата. Водачът им погледна списъка и този път сред изброените бяха Нют и Пържитиган.
— Няма да го направя — обяви Нют. — Казахте, че можем да избираме и това е решението ми, проклет да съм. — Той размени гневен поглед с Томас, сякаш му казваше, че ако не предприемат скоро нещо, болестта може да му отнеме разсъдъка.
— Ами добре — отвърна Плъха. — Скоро ще промениш решението си. Остани с мен, докато приключим с разпределянето на останалите.
— Ами ти, Пържитиган? — попита Томас, изненадан от лекотата, с която Плъха бе приел решението на Нют.
Готвачът внезапно го погледна овчедушно.
— Аз… мисля, че ще им позволя да го направят.
Томас бе шокиран.
— Да не си се побъркал? — подскочи Миньо.
Пържитиган поклати глава, но изглеждаше още по-изплашен.
— Искам да си спомня. Решавайте за себе си, оставете аз да решавам за мен.
— Да вървим нататък — подкани ги Плъха.
Пържитиган се шмугна в стаята, за да избегне повече спорове. Томас знаеше, че е прав — всеки трябва да решава за себе си. За щастие, след като той вземе своето решение, ще може да спаси всички останали.
Плъха не повика Миньо, Тереза или Томас, докато не застанаха пред последната врата заедно с Хариет и две момичета от група Б. До момента Нют бе единственият, отказал процедурата.
— Не, благодаря — заяви Миньо, Когато мъжът в бяло покани всички да влязат в стаята. — Но желая на останалите приятно прекарване вътре.
— Аз също се отказвам — рече Томас. Усещаше надигащо се нетърпение. Съвсем скоро трябваше да направят нещо.
Плъха изгледа Томас продължително, но лицето му оставаше непроницаемо.
— Добре ли сте, господин Плъх? — попита го Миньо.
— Името ми е помощник-директор Джансън — отвърна мъжът с нисък и напрегнат глас, сякаш с мъка запазваше спокойствие. Очите му не се откъсваха от Томас. — Научи се да уважаваш по-възрастните.
— Не и когато се отнасят с нас сякаш сме животни — отбеляза Миньо. — И защо сте се облещили в Томас?
Плъха — Джансън — най-сетне извърна очи към Миньо.
— Защото има много неща за обмисляне. — Той млъкна, сетне продължи: — Но добре. Казах, че можете да избирате сами, и ще се придържам към думите си. Нека влезем вътре и ще започнем процедурата с тези, които не са се отказали.
Томас отново усети как по тялото му преминава тръпка. Моментът бе дошъл. Знаеше го. Виждаше по лицето на Миньо, че и той смята същото. Двамата си кимнаха едва забележимо и последваха Плъха вътре.
Помещението бе огледален образ на предишното, шест легла и висящи от тавана маски. Машината, която вероятно вършеше всичко, бръмчеше и писукаше. До всяко легло стоеше човек, облечен в познатия зелен комбинезон.
Томас се огледа и си пое рязко дъх. До леглото в далечния край на стаята стоеше Бренда, облечена в зелено. Изглеждаше по-млада от останалите, със сресана кестенява коса и измито лице, каквато не я бе виждал в Обгорените земи. Тя му кимна едва забележимо и премести поглед към Плъха, сетне, преди Томас да осъзнае какво става, се затича през стаята. Сграбчи Томас и го стисна в обятията си. Той я прегърна на свой ред, малко изненадан, но тя не го пускаше.
— Бренда, какво правиш? — извика й Джансън. — Върни се на своя пост!
Тя опря устни в ухото на Томас и му зашепна, толкова тихо, че дори той едва я чуваше.
— Не им вярвай. Нито за миг! Можеш да вярваш само на мен и на председателя Пейдж. Само на нас, Томас. На никой друг!
— Бренда! — почти изкрещя Плъха.
Едва сега тя го пусна и отстъпи встрани.
— Извинявайте — промърмори. — Просто се радвах да видя, че е достигнал до трети етап. Май се забравих. — Тя се върна на мястото си и се обърна към тях с безизразно лице.