Джансън се озъби.
— Нямаме време за такива излияния.
Томас не можеше да откъсне очи от нея, не знаеше какво да мисли. Вече не вярваше на ЗЛО, така че думите й само подсилваха увереността му. Но тогава защо тя работеше за тях? Болна ли е? И кой е този председател Пейдж? Дали това не е поредният тест? Поредната променлива?
Нещо много силно бе изпълнило тялото му, докато бяха притиснати. Спомни си как Бренда бе проговорила в ума му, след като го оставиха в бялата стая. Тя го бе предупредила, че положението ще стане още по-лошо. Все още не можеше да разбере защо го е направила — дали наистина е на негова страна?
Тереза, която не бе проговорила, откакто напуснаха първата стая, сега се приближи до него, прекъсвайки мислите му.
— Тя какво прави тук? — прошепна с нескрита злоба в гласа. Всяка нейна дума сега пробуждаше у него нови тревоги. — Мислех, че е побърканячка.
— Не зная — промърмори Томас. В ума му изникваха картини от времето, прекарано е Бренда в разрушения град. По някаква странна причина онова място му липсваше. Липсваше му да е насаме с нея.
— Може би тя просто… ми подхвърли променлива.
— Мислиш, че е била част от техните планове и са я пратили в Обгорените земи, за да контролира на място нещата?
— Вероятно. — Томас усети, че сърцето му се свива болезнено. Имаше логика Бренда да е част от ЗЛО, да работи за тях от самото начало. Но това означаваше, че го е лъгала през цялото време. Толкова му се искаше нещата между тях двамата да не са такива.
— Не я харесвам — призна Тереза. — Тя е много… изобретателна.
Томас трябваше да си наложи с усилие на волята да не й кресне. Или да се разсмее. Вместо това заговори с привидно спокойствие:
— Иди и им позволи да си поиграят с ума ти.
Може би недоверието й към Бренда бе най-добрата причина той пък да й вярва.
Тереза го изгледа навъсено.
— Мисли за мен каквото си щеш. Но аз правя каквото смятам за правилно. — Тя отстъпи назад в очакване Плъха да им даде наставления.
Джансън определи легла за тези, които бяха заявили, че са готови да се подложат на процедурата, докато Томас, Нют и Миньо стояха в ъгъла на стаята и гледаха. Томас поглеждаше към вратата и се чудеше дали да не се опитат да избягат. Тъкмо се готвеше да сръчка Миньо, Когато Плъха заговори, сякаш му бе прочел мислите:
— Вие, тримата бунтовници, да знаете, че сте под постоянно наблюдение. Не си и помисляйте да опитате каквото и да било. Насам идва въоръжена охрана.
Томас бе споходен от тревожното прозрение, че някой може наистина да му е прочел мислите. Дали не можеха да ги интерпретират от умствения модел, за който събираха толкова стриктна информация?
— Не издържам повече сред тия цопла — прошепна Миньо, Когато Джансън насочи вниманието си към хората по леглата. — Предлагам да рискуваме, пък каквото стане.
Томас не отговори и вместо това погледна към Бренда. Тя бе свела очи към пода и изглеждаше потънала в мисли. Изведнъж осъзна, че ужасно му липсва, че между тях се е изградила връзка, която не разбира. Прииска му се да разговаря с нея насаме. И не само заради това, което му бе казала.
Откъм коридора се чуха забързани стъпки. Трима мъже и две жени нахлуха в стаята, всичките облечени в черно и с разни неща, прикачени по телата им — въжета, инструменти, муниции. В ръцете си стискаха някакви странни, обемисти оръжия. Томас не можеше да откъсне очи от тези оръжия — пробуждаха далечен спомен, ала му бе трудно да го извлече от паметта си и същевременно беше убеден, че ги вижда за пръв път. Странните устройства изпускаха синкава светлина — прозрачната тръба в средата бе пълна с лъскави метални гранати, които пукаха и съскаха, изхвърляйки електрически искри. Пазачите ги насочиха към Томас и двамата му приятели.
— Твърде дълго чакахме, мама му стара — тросна се тихо Нют.
— Щяха да ни заловят навън — отвърна Томас също тихо, като едва помръдваше устни. — Запази спокойствие.
Джансън се приближи до пазачите. Посочи едно от оръжията:
— Това е гранатомет. Пазачите не ще се поколебаят да използват оръжията си, ако ни създадете някакви неприятности. Тези оръжия не убиват, но повярвайте ми, ще ви осигурят най-неприятните пет минути в живота ви.
— Какво става? — попита Томас, изненадан, че не изпитва почти никакъв страх. — Нали ни казахте, че можем да избираме сами. Защо е необходима тази армия?
— Защото не ви вярвам. — Джансън го погледна и продължи, като подбираше внимателно думите си: — Надявахме се, че ще продължите да работите с нас доброволно, Когато ви върнем паметта. Това щеше да улесни нещата. Но никога не съм казвал, че вече не сте ни нужни.