Томас не знаеше какво да мисли. Дали пък Нют не бе започнал да губи разсъдък от болестта? За щастие, в този момент се намеси Бренда:
— Момчета, пропускате нещо важно.
— Какво е то? — попита Миньо.
— Тук е имало двайсет или трийсет пушки и гранатомети, а сега са изчезнали. Съвсем наскоро. През последния час, както смята Нют.
— Е, и? — попита Миньо.
Бренда обърна ръце с длани нагоре, сякаш отговорът се подразбираше.
— Пазачите идват тук само ако трябва да заменят нещо или искат да използват други оръжия, освен гранатометите. А гранатометите са тежки, не можеш да ги използваш едновременно с друго оръжие. Къде тогава са оръжията, които са оставили в замяна?
15
Миньо бе първият, който предложи обяснение.
— Може би са знаели, че ще се случи нещо подобно, и не са искали да ни избиват. Защото, доколкото разбрах, тези гранатомети само те зашеметяват за известно време.
Бренда поклати глава.
— Не. Пазачите по правило винаги са въоръжени с гранатомети. Няма логика да дойдат тук, за да си вземат нови. Каквото и да смятате, целта на ЗЛО не е да избива хора. Дори Когато вътре нахлуят побърканяци.
— Побърканяците и преди ли са прониквали тук? — попита Томас.
Бренда кимна.
— Колкото са по-заразени, колкото по-напреднала е болестта, толкова по-отчаяни стават. Наистина се съмнявам, че пазачите…
Миньо я прекъсна.
— Ето какво може да е станало. Алармите са се задействали не заради нас, а защото са проникнали побърканяците. Те са взели оръжия от склада, зашеметили са случайни жертви и са започнали да се хранят с телата им. Може би срещнахме толкова малко пазачи, защото останалите са мъртви!
Томас бе виждал какво правят побърканяците, Когато полудеят напълно, и това бяха спомени, които би предпочел да заличи завинаги в паметта си. Нещастници, живели толкова дълго с изблика, че мозъците им са били проядени докрай. Почти като животни в човешка форма.
Бренда въздъхна.
— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че си прав. — Тя помисли малко. — Да, това обяснение ми се струва най-логично. Някой е дошъл и е взел оръжията.
Томас го побиха ледени тръпки.
— Ако наистина е така, проблемите ни са много по-сериозни, отколкото си мислехме.
— Щастлив съм да видя, че човек без имунитет към изблика не е единственият с все още работещ мозък.
Томас се обърна, за да установи, че Нют е застанал на вратата.
— Следващия път по-добре обясни какво мислиш, вместо да се нахвърляш върху другите — тросна се Миньо и в гласа му нямаше и капчица състрадателност. — Не съм си помислял, че ще изгубиш толкова бързо разсъдък, но се радвам, че се върна. Със сигурност ще ни трябва побърканяк, който да подуши къде се спотайват другите побърканяци, ако са нахлули в сградата.
Томас трепна от острата забележка и погледна към Нют, за да види каква ще е реакцията му.
Определено не изглеждаше доволен — личеше си по изражението му.
— Никога не знаеш кога да си затвориш плювалника, нали, Миньо? Все трябва последната дума да е твоя.
— Млъкни бе, сбръчканяк — озъби се Миньо. Говореше спокойно, но Томас бе готов да се закълне, че всеки миг ще си изпусне нервите. Напрежението в стаята бе почти осезаемо.
Нют доближи бавно Миньо и застана пред него. След това замахна чевръсто и го удари в лицето. Миньо се олюля и се блъсна в опразнените рафтове. После скочи напред, сграбчи Нют и двамата тупнаха на пода.
Всичко стана толкова бързо, че Томас направо не повярва на очите си. Изтича при тях и задърпа Миньо за ризата.
— Прекратете! — кресна ядосано, но двете момчета продължаваха да се боричкат и налагат.
Бренда притича да помогне и двамата с Томас най-сетне успяха да издърпат Миньо настрани, но той продължаваше да диша тежко и да размахва юмруци. При едно от тези замахвания лакътят му прасна Томас по брадичката и пробуди гнева му.
— Как може да сте такива тъпаци? — извика Томас, притиснал ръцете на Миньо зад гърба му. — Бягаме най-малко от един противник, по-вероятно от двама, а вие, момчета, сега намерихте да се млатите?
— Той започна! — тросна се Миньо и без да иска, наплю Бренда.
Тя избърса лицето си.
— Ти да не си на осем годинки?
Миньо не отговори. Продължи да се бори още малко в прегръдката на Томас, но после се предаде. Томас бе омерзен от цялата тази случка. Не знаеше кое е по-лошо — че Нют вече показва белези за болен разсъдък или че Миньо — този, който би трябвало да се контролира — се държи, сякаш му хлопа дъската.
Нют се изправи и опипа с пръсти зачервеното петно на лицето си, където вероятно Миньо го бе ударил.