— Аз съм виновен — призна той. — Всичко ме дразни. Вижте, най-добре решавайте какво ще правим. Аз имам нужда от почивка. — След тези думи той отново напусна помещението.
Томас въздъхна обезсърчено. Пусна Миньо и изпъна смачканата си риза. Нямаха време за дребни разпри. Ако искаха да се измъкнат оттук, трябваше да действат като екип.
— Миньо, подбери още няколко гранатомета и вземи два пистолета от оня рафт. Бренда, ще напълниш ли една кутия с муниции? Аз ще ида за Нют.
— Разбрано — кимна тя и се огледа. Миньо не отговори, но се зае да тършува по рафтовете.
Томас излезе в коридора — Нют бе седнал на пода на двайсетина крачки по-нататък, опрял гръб на стената.
— По-добре мълчи — изръмжа той, Когато Томас го приближи.
„Страхотно начало“ — помисли си Томас.
— Слушай, нещо странно стана. Или ЗЛО отново ни подлагат на изпитание, или това място гъмжи от побърканяци, които избиват хората където им падне. Каквото и да е, трябва да намерим нашите хора и да изчезваме.
— Зная. — Това бе всичко. Нищо повече.
— Тогава ставай и идвай да ни помагаш. Ти ни даваше зор, караше ни да бързаме. А сега си седиш в коридора и не помръдваш.
— Зная. — Същият отговор.
Томас никога досега не бе виждал Нют такъв. Изглеждаше изгубил надежда и отдаден на отчаянието.
— Започваме да полудяв… — той спря, вероятно преди да каже нещо още по-страшно. — Тоест…
— Просто млъкни — прекъсна го Нют. — Усещам, че нещо става в главата ми. Не се чувствам съвсем наред. Но няма нужда да се плашиш за кожата ти. Дай ми малко време и ще се оправя. Ще ви помогна да се измъкнете, пък тогава ще му мисля.
— Какво искаш да кажеш с това — да се измъкнете?
— Да се измъкнем, добре. Просто ме остави на мира една минутка.
Светът на Езерото изглеждаше на хилядолетия зад тях. В онези дни Нют бе спокойният и разсъдливият — а сега той заплашваше да разкъса групата им. Сякаш искаше да каже, че няма значение дали ще избяга, че по-важното е да се спасят другите.
— Ами добре — въздъхна Томас. Не му оставаше друго, освен да се държи с Нют както винаги. — Но разбираш, че не можем да губим повече време. Бренда събира муниции. Трябва да й помогнеш да ги отнесе в хангара на берга.
— Ще стане. — Нют се надигна от пода. — Първо трябва да взема нещо — няма да ме забави много. — Той се отдалечи към приемното.
— Нют! — извика Томас, учуден какво ли може да е намислил. — Не прави глупости, трябва да тръгваме. И да се държим заедно.
Но Нют не спираше. Дори не се обърна да погледне към Томас.
— Трябва да взема нещо! След две минутки се връщам.
Томас поклати глава. Повече нищо не можеше да направи или да каже, за да върне приятеля си. Обърна се и се прибра в оръжейната.
Томас, Миньо и Бренда нарамиха всичко, което можеха да носят. Томас държеше един гранатомет, а втори бе преметнал на гърба си. Напъха два пистолета в предните си джобове и няколко пълнителя в задния. Миньо направи същото, Бренда носеше картонена кутия, пълна със синкави гранати и още патрони. Тя също се бе въоръжила с гранатомет.
— Кутията май е тежка — Томас протегна ръце. — Ако искаш…
— Мога да се справя, докато се върне Нют — възрази Бренда.
— Кой знае какво е намислил този тип — промърмори Миньо. — Никога досега не се е държал така. Избликът направо му разяжда мозъка.
— Каза, че скоро ще е тук. — Томас бе уморен от поведението на Миньо — той само влошаваше нещата. — И внимавай какво говориш пред него. Последния път ти го предизвика.
— Помниш ли какво ти казах в камиона, Когато бяхме в града? — попита го Бренда.
Внезапната промяна на разговора го изненада, както и това, че връща мислите му към Обгорените земи. Към времето, Когато го бе излъгала.
— Какво? — попита. — Да не би да твърдиш, че някои от нещата, които си казала там, са били истина? — В онази нощ я чувстваше толкова близка. Осъзна, че се надява да отвърне утвърдително.
— Томас, съжалявам, че те излъгах за причината да бъда там. И за това как избликът е започнал да променя ума ми. Но останалото бе вярно. Кълна се. — Тя млъкна и го погледна в очите. — Както и да е, говорихме как повишените нива на мозъчна активност в действителност ускоряват процеса на разрушение — нарича се когнитивна деструкция. Ето защо лекарството — блаженството — е толкова популярно сред хората, които могат да си го позволят. Блаженството забавя мозъчната дейност. Удължава времето, преди съвсем да ти захлопа дъската. Но е много скъпо.
Мисълта за хора, живеещи в свят, който не е част от грандиозен експеримент, или спотайващи се из разнебитени сгради, както бе видял в Обгорените земи, сега му се струваше нереална.