— И тези хора все още ли водят нормален живот — ходят на работа, или каквото е там?
— Правят каквото е нужно, но се чувстват много по-спокойни. Ако си пожарникар, спасяващ деца от огнен ад, няма да се притесниш особено, ако изпуснеш няколко от тях в пламъците.
Тази мисъл накара Томас да потрепери от ужас.
— Това е толкова… извратено.
— Трябва да си намеря малко от вашето лекарство — промърмори Миньо.
— Пропускаш най-важното — продължи Бренда. — Помисли си за ужаса, през който е преминал Нют, за всички решения, които е трябвало да взема. Нищо чудно, че избликът напредва толкова бързо при него. Вълненията, които е преживял, са много по-силни, отколкото при обикновените хора.
Томас въздъхна и отново усети, че сърцето му се изпълва с печал.
— Какво пък, нищо не можем да направим, докато не стигнем някое по-безопасно място.
— Да направим какво?
Томас се обърна, Нют отново бе застанал на вратата.
— Нищо, няма значение — рече той и затвори уморено очи. — Ти къде беше?
— Томи, трябва да говоря с теб. Само с теб. За няколко секунди.
„Сега пък какво?“ — зачуди се Томас.
— Какво става? — озъби се Миньо.
— Оставете ни за малко. Трябва да дам нещо на Томас. Само на него и на никого друг.
— Каквото и да е, побързайте. — Миньо нагласи презрамката на своя гранатомет. — Не бива да се бавим повече тук.
Томас пристъпи в коридора и последва Нют, изплашен до смърт от това, което можеше да каже неговият приятел. Секундите бавно се нижеха.
Те се отдалечиха на няколко крачки от вратата, преди Нют да спре и да се обърне към него. Подаде му малък, запечатан плик.
— Пъхни това в джоба си.
— Какво е то? — Томас го обърна. От другата страна пликът също не беше надписан.
— Просто го прибери в джоба, мама му стара.
Томас побърза да изпълни заръката, объркан, но и изпълнен с любопитство.
— А сега ме погледни в очите. — Нют щракна с пръсти.
Сърцето на Томас се сви от страданието, което видя там.
— Какво има?
— Не е необходимо да го знаеш още отсега. Не бива да го знаеш. Но трябва да ми обещаеш — и говоря напълно сериозно.
— Какво?
— Закълни се, че няма да прочетеш писмото, докато не настъпи времето.
Томас нямаше търпение да види какво има вътре — понечи да извади плика, но Нют го спря.
— Когато настъпи времето? — повтори Томас. — Откъде ще знам…
— Ще знаеш и още как! — тросна се Нют. — А сега се закълни. Закълни се! — Момчето трепереше неудържимо, докато произнасяше тези думи.
— Добре! — Томас бе истински изплашен за него. — Кълна се, че няма да го прочета, докато не настъпи времето. Но защо…
— Разбрахме се — отряза го Нют. — Ако нарушиш обещанието си, никога няма да ти простя.
Томас искаше да протегне ръка и да докосне своя приятел. Да разчупи стената между тях. Но остана неподвижен, Когато Нют се обърна и се върна в арсенала.
16
Томас трябваше да се довери на Нют. Да го направи за своя приятел. Но любопитството го изгаряше като горски пожар. Знаеше обаче, че няма време за губене. Трябваше да измъкнат всички, които намерят, от този проклет комплекс. Би могъл да обсъди по-подробно проблема с Нют, докато са на берга — ако успеят да стигнат хангара и убедят Хорхе да им помогне.
Нют се върна от оръжейната с още една кутия с муниции, следван от Миньо и Бренда, нарамили оръжията си.
— Да идем да потърсим другите — предложи Томас. Те поеха назад по пътя, по който бяха дошли, подредени в колона.
Търсиха около час, но другарите им сякаш се бяха изпарили. Плъха и пазачите, които бяха оставили, също се бяха скрили, столовата, спалните и останалите стаи бяха съвсем пусти. Нито хора, нито побърканяци. Томас Се боеше, че нещо ужасно се е случило, след като си бяха тръгнали.
По някое време му хрумна една идея.
— Хора, беше ли ви позволено да се движите свободно наоколо, докато аз бях заключен? — попита той. — Сигурни ли сте, че не сме пропуснали някое място?
— Ако сме, ще е някое, за което не знам — отвърна Миньо. — Бих се изненадал, ако няма тайни помещения.
Томас се съгласи, но не мислеше, че могат да си позволят още време за търсене. Единственият им шанс бе да продължат към хангара.
Вървяха от доста време, Когато Миньо внезапно замръзна неподвижно. Беше наострил слух. Не се виждаше много добре, защото коридорът бе осветен от мъждиви аварийни лампи.