Томас спря заедно с другите и се опита да затаи дъх и да се ослуша. И веднага го чу. Нисък звук, подобен на стенание, от което по гърба му пробягнаха тръпки. Идваше недалеч пред тях, от един от редките прозорци, който надзърташе към голяма стая. От мястото си Томас виждаше, че стаята тъне в мрак. Стъклото на прозореца бе разбито отвътре — на пода имаше счупени стъкла.
Вопълът прозвуча отново.
Миньо опря пръсти на устните си и внимателно остави двата гранатомета на пода. Бренда направи същото, а Нют се освободи от кутията с муниции. Четиримата стиснаха своите оръжия и Миньо ги поведе бавно напред. Звукът бе като от човек, сънуващ кошмар. Безпокойството на Томас растеше с всяка крачка. Боеше се от това, което щяха да видят.
Опрял гръб на стената, Миньо се плъзна до ръба на прозореца. Вратата към стаята бе от другата страна. Затворена.
— Готови — прошепна Миньо. — Сега.
Той се завъртя и насочи гранатомета към тъмната стая. Томас застана вляво от него, а Бренда отдясно, с вдигнати оръжия. Нют остана да им пази гърбовете.
Томас бе опрял пръст на спусъка, готов да го натисне при първа необходимост. Чудеше се какво ли ще заварят в стаята. Червената светлина на аварийните лампи не разкриваше много, но подът изглеждаше покрит с някакви тъмни купчинки. Нещо бавно се движеше. Очите му постепенно привикнаха и той започна да различава силуети в черни дрехи. И забеляза въжета.
— Това са пазачите — промълви задъхано Бренда зад него.
Приглушени стенания долетяха откъм стаята и Томас най-сетне успя да различи няколко лица. Натъпкани в устите парцали, изцъклени очи. Пазачите бяха завързани и положени на пода, един до друг, изпълвайки цялата стая. Някои от тях лежаха неподвижно, но повечето се бореха с въжетата. Докато ги гледаше, Томас отчаяно търсеше някакво обяснение.
— Ето значи къде са били — промърмори Миньо.
Нют се наведе и надзърна вътре.
— Поне не висят от тавана с проточени езици, както беше последният път.
Томас не можеше да не се съгласи с тази зловеща забележка. Твърде добре помнеше онази ужасна сцена, независимо дали бе реална, или не.
— Трябва да ги разпитаме и да разберем какво е станало — предложи Бренда, която вече приближаваше вратата.
Томас я задържа, преди дори да помисли.
— Не.
— Защо не? Те могат да ни кажат какво е станало.
Тя се освободи от ръката му, но остана да чака обяснението.
— Може да е клопка. За нас най-важното е да се измъкнем от това място.
— Така е — присъедини се Миньо. — Не е моментът за спорове. Не ме интересува дали наоколо е пълно с побърканяци, бунтовници или бандити. Тези нещастни пазачи вече не са наша грижа.
Бренда повдигна рамене.
— Хубаво. Просто си помислих, че малко информация ще ни е от полза. — Тя се огледа и посочи. — Хангарът е нататък.
След като събраха оръжието и мунициите, те се отправиха тичешком по коридорите, като непрестанно бяха нащрек за неизвестния противник, обезвредил пазачите. Най-сетне Бренда спря при една двойна врата. Едното й крило зееше отворено и през него повяваше вятър.
Без да се уговарят, Миньо и Нют заеха позиции от двете страни на вратата с готови за стрелба гранатомети. Бренда хвана дръжката с насочен към отвора пистолет. От другата страна не се чуваха никакви звуци.
Томас стисна здраво гранатомета си, опрял приклада в рамото.
— Отваряй — нареди той с разтуптяно сърце.
Бренда бутна и второто крило на вратата и Томас хукна напред. Той завъртя оръжието наляво и надясно, за да покрие всички ъгли.
Огромният хангар изглеждаше сякаш е бил построен да побира три берга, но само два стояха на своите площадки. Извисяваха се като гигантски клечащи жаби, с обгорена, черна обшивка и олющени ръбове, като да бяха стари войници, преживели безброй битки. Ако се изключеха няколко сандъка с товар, останалата част от помещението бе празна.
Томас продължи навътре, оглеждайки хангара, а тримата го последваха. Не се виждаше жива душа.
— Ей! — провикна се Миньо. — Ето тук. Има някой на… — не довърши, а спря при следващия сандък и насочи оръжието си към нещо зад него.
Томас първи се озова до него и остана изненадан да види, че отзад лежи стенещ мъж, който си разтрива машинално главата. Не се виждаше кръв под черната му коса, но съдейки по начина, по който се опитваше да се изправи, беше ударен доста силно.
— Кротко, друже — предупреди го Миньо. — Леко и внимателно, без резки движения, че ще замиришеш на пушен бекон, преди да разбереш какво става.
Мъжът се облегна на лакът и Когато свали длан от лицето си, Бренда извика тихо и се завтече към него.