Най-сетне доближи коридора. Обърна се да види къде са другарите му. Те отстъпваха заднешком към него, като не спираха да стрелят. Миньо трябваше да спре и да презареди и Томас се изплаши да не би в този момент да го уцели някоя граната. Но Миньо се справи без проблеми и продължи да стреля. Тримата стигнаха подножието на люка, вече бяха съвсем близо.
Томас се опита да заговори, но само изскимтя като ранено куче.
— Това е! — извика Хорхе. — Хващайте го за краката и го дърпайте вътре!
Хорхе изтича нагоре по рампата и изчезна в другия край на коридора. Нещо изщрака силно и изведнъж рампата започна да се повдига нагоре, а пантите й заскърцаха. Томас лежеше на пода, опрял лице в металната повърхност. Внезапно осъзна, че не може да си спомни какво е станало. Усети, че нечии ръце го улавят и го вдигат във въздуха. След това го пуснаха от другата страна на люка, който се затвори след миг и ключалката се активира.
— Извинявай, Томи — прошепна Нют в ухото му. — Май трябваше да сме по-внимателни.
Макар едва да се задържаше в съзнание, Томас почувства как сърцето му се изпълва с радост — те бяха избягали от ЗЛО. Той изстена в опит да сподели радостта си със своя приятел. След това затвори очи и изпадна в несвяст.
20
Когато Томас се събуди, над него се бе надвесила Бренда. Имаше разтревожен вид. Кожата й беше бледа, с дири от засъхнала кръв, имаше тъмни петна на челото й и охлузено на бузата. И сякаш раните й му напомниха какво бе станало с него, защото той внезапно почувства бодежи в цялото тяло. Нямаше представа как действат онези гранати, но беше щастлив, че са го уцелили само веднъж.
— Току-що ставам — уведоми го Бренда. — Как се чувстваш?
Томас се подпря на лакът и присви болезнено устни.
— Като кофа с цопла.
Лежеше на койка в просторния товарен отсек, в който в момента имаше само разхвърляни мебели. Миньо и Нют си бяха взели заслужена почивка на съседните койки, завити презглава с одеяла. Томас подозираше, че ги е завила Бренда — изглеждаха като малки деца, свити в леглата си.
После бе коленичила до неговата койка. Тя се изправи и седна на близкото кресло.
— Спали сме почти десет часа.
— Сериозно? — Томас не можеше да повярва, имаше чувството, че е подремнал за кратко. Всъщност, по-точното бе, че е бил в безсъзнание.
Бренда кимна.
— Толкова дълго ли летим? Къде отиваме — на луната?
Томас пусна крака и седна в койката.
— Не. Хорхе ни откара на стотина мили встрани и после се приземи на едно широко и равно място. Той също реши да подремне. Рисковано е да имаш уморен пилот.
— Не мога да повярвам, че и двамата ни простреляха с гранатомети. Да ти кажа, бих предпочел аз да съм този, който дърпа спусъка. — Томас разтърка лице и се прозя. След това огледа следите от изгаряне по ръцете си. — Как мислиш, ще ми останат ли белези?
Бренда се засмя.
— За това ли намери да се притесняваш?
Той не можа да сдържи усмивката си. Беше права.
— И така — поде той и после продължи по-бавно: — Изглеждаше страхотна идея да избягаме от ЗЛО, докато бяхме там, но… та аз дори не познавам истинския свят. Тук не е като в Обгорените земи, нали?
— Не — отвърна тя. — Само районите между тропиците и пущинаците, навсякъде другаде климатът е с крайни амплитуди. Има няколко безопасни града, където можем да отидем. Особено след като притежаваме имунитет. Вероятно ще можем да си намерим добра работа.
— Работа — повтори Томас и тази дума му се видя толкова чужда. — Вече мислиш за намиране на работа?
— Смяташ да ядеш, нали?
Томас не отговори, но внезапно почувства тежестта на тази нова реалност. Ако действително са избягали в истинския свят, ще трябва да живеят като истински хора. Но възможно ли бе това в един свят, където съществуваше избликът? Той си спомни за своите приятели.
— Тереза — промълви.
Бренда трепна изненадано.
— Какво за нея?
— Има ли някакъв начин да разберем къде е отишла с останалите?
— Хорхе вече го направи — провери проследяващата система на берга. Отишли са в град на име Денвър.
Томас усети лека тревога.
— Това означава ли, че ЗЛО могат да ни открият?
— Ти не познаваш Хорхе — отвърна тя с усмивка. — Той е цар на манипулирането на проследяващата система. Поне за известно време ще сме на крачка пред тях.
— Денвър — повтори замислено Томас. Името му звучеше познато. — Къде се намира?
— В Скалистите планини. Високо е. Удобно е за карантинна зона, тъй като там атмосферните условия се възстановиха доста бързо след слънчевите изригвания. Добро място за живеене.