Томас искаше да смени темата.
— Бренда, мислиш ли, че ЗЛО ще ни принудят да вършим разни неща насила? Ще ни бърникат в умовете, ще ни манипулират, или каквото правят там?
— Тъкмо затова трябва да открием Ханс. — Тя повдигна рамене. — Мога само да предполагам какво ще направят от ЗЛО. Доста често съм ги виждала да контролират някого чрез устройството в главата му, да го държат под постоянно наблюдение. Но тъй като вие избягахте и няма начин да видят какво точно правите, едва ли ще рискуват.
— Защо не? — попита Нют. — Могат просто да ни заповядат да се прободем в краката или да се завържем, докато дойдат да ни приберат.
— Както казах, те не са достатъчно близо — обясни Бренда. — Очевидно много ви искат, момчета. Не могат да рискуват да ви наранят или убият. Предполагам, че са пратили доста хора да ви търсят. Когато се приближат достатъчно, за да ви наблюдават, може да започнат да контролират и мислите ви. Почти съм сигурна, че ще го сторят — затова трябва час по-скоро да стигнем Денвър.
Томас вече бе взел решение.
— Отиваме и това е. Повече няма какво да го обсъждаме.
— Съгласен — кимна Миньо. — Аз съм с теб.
Станаха двама от трима. Всички погледнаха към Нют.
— Аз съм побърканяк, мамка му — въздъхна той. — Няма значение какво мисля.
— Може да те вкараме в града — рече Бренда, сякаш не бе го чула. — Поне за известно време, докато Ханс поработи над главата ти. Ще трябва да внимаваме обаче…
Нют се изправи рязко и блъсна с юмрук стената.
— Първо, това нещо в главата ми няма значение, защото скоро ще съм превъртял. А не искам да умра, докато се мотая из град, пълен със здрави хора, с мисълта, че мога да ги заразя.
Томас си спомни за плика в джоба си, нещо, което бе забравил напълно. Напипа го с пръсти, колебаейки се дали да не го извади и прочете.
Останалите мълчаха.
Лицето на Нют бе мрачно.
— И не се опитвайте да ме разубедите — изръмжа той. — Всички знаем, че прословутото изцеление на ЗЛО никога няма да бъде намерено, а и аз не държа особено. Какъв смисъл да живееш на тази омазана с цопла планета. Ще остана на берга, докато вие сте в града. — Той се обърна и се отдалечи.
— Мина доста добре — промърмори Миньо. — Май с това съборът ни приключи. — Той се надигна и последва приятеля си.
Бренда смръщи вежди и погледна Томас.
— Бъди сигурен, че постъпваш… че ние постъпваме правилно.
— Не мисля, че вече има правилно и неправилно — отвърна уморено Томас. Отчаяно искаше да спи. — Само ужасно и не чак толкова ужасно.
Докато се надигаше, пръстите му отново докоснаха плика в джоба. Какво ли пише вътре? И как ще узнае кога е точното време да го отвори?
23
Томас не бе имал време да разсъждава какъв ще е светът извън контролираната зона на ЗЛО. Но сега, Когато идваше време да го посетят, той се изпълни с нетърпение и опасения. Предстоеше му да навлезе в непозната територия.
— Готови ли сте, момчета? — попита Бренда. Стояха пред берга, в подножието на товарния люк. На стотина метра пред тях се издигаше висока бетонна ограда с голяма желязна порта.
Хорхе изпръхтя презрително.
— Бях забравил колко гостоприемни са тук.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита го Томас.
— Хермано, просто си затваряй устата и остави аз да се оправям. Ще използваме истинските си малки имена и фалшиви фамилни. Те се интересуват само дали имаме имунитет, другото е без значение. Ще разполагаме с ден или два, преди да ни потърсят да работим за властите. Ние сме ценни. Така че, Томас, пак повтарям, дръж си плювалника затворен.
— Ти също, Миньо — добави Бренда. — Разбра ли? Хорхе ни е направил фалшиви документи и лъже като дърт крадец.
— Без майтап? — озъби се Миньо.
Хорхе и Бренда се отправиха към портата, а Миньо се затътрузи отзад. Томас се колебаеше. Погледна към стената — напомняше му лабиринта и за миг се пробудиха ужасните спомени от нощта, Когато бе завързал Алби за бръшляна и се бе скрил от скръбниците. Добре поне, че тези стени са лишени от растителност.
Пътят до портата сякаш отне цяла вечност, огромните железни врати се издигаха все по-високо, докато групата ги приближаваше. Когато най-сетне спряха в подножието им, отнякъде прозвуча електрическо бръмчене, последвано от женски глас:
— Съобщете имената си и по каква работа сте тук.