Но един глас му повтаряше да бъде предпазлив. Той знаеше, че е бил част от всичко това, че е помогнал за създаването на лабиринта, поел е ръководството след смъртта на Създателите и е продължил техния проект с помощта на новите членове.
— Помня достатъчно, за да се срамувам от себе си — призна Томас. — Да преживееш всичко това е далеч по-страшно, отколкото да го подготвиш. Просто не е справедливо.
Плъха се почеса по носа и се намести на стола. Нещо в думите на Томас го бе засегнало.
— Ще видим какво ще мислиш в края на този ден, Томас. Всички го очакваме. Но нека първо те попитам нещо — нима смяташ, че дадените жертви не си заслужават заради спасяването на цялото човечество? — Той отново се развълнува и се наведе напред. — Това е много стара мисъл, но мислиш ли, че целта оправдава средствата? Когато няма възможност за избор?
Томас не сваляше втренчен поглед от него. Това бе въпрос, на който нямаше еднозначен отговор.
Плъха може би просто се усмихваше, но изглеждаше, сякаш се хили ехидно.
— Томас, спомни си само, че навремето вярваше в това. — Той се зае да събира документите, сякаш се готвеше да си върви, но не го стори. — Дойдох тук, за да ти кажа, че всичко е готово и данните ни са почти изчерпателни. Ние сме на прага на нещо велико. Веднага щом се сдобием с модела, можеш да се върнеш при приятелчетата си и всички заедно да повтаряте колко е било несправедливо.
Томас искаше да го прекъсне с резки думи. Но се сдържа.
— И как нашите мъчения могат да допринесат за получаването на този модел, за който говорите? Как пращането на жалка групичка изплашени юноши на ужасни места, където някои от тях ще изгубят живота си — как е възможно това да помогне за откриването на лек за някаква болест?
— Възможно е и още как — въздъхна тежко Плъха. — Момче, скоро ще си припомниш всичко и имам чувството, че ще съжаляваш за доста неща. А междувременно, има нещо, което трябва да знаеш — то ще ти помогне по-скоро да дойдеш на себе си.
— И кое е то? — попита Томас, който наистина нямаше никаква идея какво ще му каже другият.
Посетителят се изправи, приглади с длан гънките на панталоните си и изпъна куртката. Сетне скръсти ръце на гърба.
— Вирусът на изблика живее във всяка клетка на тялото ти, ала същевременно няма никакво въздействие върху теб, нито пък някога ще има. Ти принадлежиш към една изключително рядка група от хора. Ти притежаваш имунитет към изблика.
Томас преглътна, неспособен да каже каквото и да било.
— Отвън, на улицата, наричат такива като теб мунита — продължи мъжът. — И ужасно много ви мразят.
3
Томас не знаеше какво да каже. Въпреки всички лъжи, които му бяха подхвърлили, той бе сигурен, че този път е чул самата истина. Погледнато през призмата на последните събития, това обяснение изглеждаше напълно логично. Той, а вероятно и други негови приятели и всички от група Б, имаха имунитет към изблика. Което вероятно бе причината да бъдат избрани за изпитанията. Всичко, което им бяха сторили — всеки гаден номер, всяка измама, всяко чудовище, поставено на техния път, — всичко това е било част от внимателно обмислен експеримент. И по някакъв начин е водело ЗЛО към откриването на изцеление.
Сега вече всичко си заставаше на мястото. И нещо повече — това разкритие му се струваше познато. То бе съществувало някъде в ума му.
— Виждам, че ми вярваш — заяви Плъха, нарушавайки дългото мълчание. — Веднага щом установихме, че съществуват хора като теб — заразени от вируса, ала без симптоми на болестта, — се заехме да издирим най-добрите и най-умните сред вас. Така се зароди ЗЛО. Разбира се, някои от вашата група нямаха имунитет и бяха избрани като контролни образци. Томас, Когато провеждаш експеримент, ти е нужна контролна група. Така можеш да правиш сравнение.
Последното изявление накара сърцето на Томас да се свие.
— И кой не е… — Нямаше сили да довърши въпроса. Беше твърде изплашен, за да чуе отговора.
— Кой няма имунитет? — Плъха повдигна вежди. — О, мисля, че ще го открият преди теб, нали? Но първо най-важното. Миришеш като едноседмичен труп — време е да минеш под душа и да получиш чисти дрехи. — Той събра документите в папката и се обърна към вратата. Готвеше се да излезе, Когато Томас внезапно осъзна нещо.
— Почакай! — извика.
Посетителят се обърна.