— Дръжте се! — изкрещя Лоурънс и натисна педала до долу.
Томас сграбчи седалката под него. Двете коли отстрани не помръдваха, но третата се носеше право към тях. Томас осъзна, че няма да успеят, и се готвеше да го каже, но бе твърде късно.
Предният капак на пикала тъкмо бе навлязъл между двете коли, Когато третата ги удари отстрани. Томас полетя наляво и се блъсна в колоната между двата прозореца, които се разбиха с ужасяващо хрущене. Стъкла се разлетяха във всички посоки и пикапът се завъртя на място, сякаш задницата му бе краят на камшик. Въздухът се изпълни със свистене на гуми и стържене на метал.
Шумът изчезна едва Когато пикапът се блъсна в бетонната стена на ограждението.
Томас падна на пода, натърти се, кожата на много места се охлузи. Когато се изправи, трите коли вече се отдръпваха назад и шумът от двигателите им отслабваше. Отдалечаваха се по дългата права улица, по която бяха дошли. Томас погледна Лоурънс и пилота — двамата, изглежда, не бяха пострадали.
После се случи нещо странно. Когато извърна глава към прозореца, Томас откри, че го гледа познато лице. Трябваше да изминат няколко секунди, преди в съзнанието му да изплува името.
Беше Нют.
55
Нют изглеждаше ужасно. От косата му липсваха цели кичури, оголените места бяха зачервени и разранени. Лицето му бе покрито със синини и драскотини, ризата висеше на парцали и едва се държеше на измършавялото му тяло, панталоните му бяха изцапани с мръсотия и кръв. Явно накрая се бе предал на побърканяците и бе станал един от тях.
Но сега гледаше към Томас сякаш го бе познал.
Лоурънс говореше, Томас едва сега му обърна внимание.
— Добре сме. Колата пострада, но се надявам да ни откара до хангара. Само няколко мили са.
Той включи на задна и пикапът се дръпна от бетонната стена. Тишината бе нарушена от скърцане на метал и хрущене на смачкани стъкла. Шофьорът завъртя кормилото и едва сега Томас осъзна какво става.
— Спри! — извика. — Спри колата веднага!
— Какво? — зяпна го Лоурънс. — Какви ги говориш?
— Просто спри шибания пикап!
Лоурънс натисна спирачките, а Томас се наведе към вратата. Понечи да я отвори, но шофьорът го сграбчи за ризата и го дръпна назад.
— Какви, за бога, ги вършиш? — кресна.
Томас не би позволил на каквото и да било да го спре в този момент. Той измъкна пистолета от пояса си и го тикна в лицето на Лоурънс.
— Пусни ме! Веднага ме пусни!
Лоурънс разпери ръце.
— Ей, момче, успокой се! Какво ти става?
Томас се дръпна от него.
— Видях отвън моя приятел — искам да се уверя, че с него всичко е наред. Ако възникнат проблеми, ще скоча обратно в пикапа. Просто се приготви да ни разкараш оттук, Когато ти дам знак.
— Нима вярваш, че онзи тип отвън все още ти е приятел? — попита със студен тон пилотът. — Тези побърканяци отдавна са превъртели. Твоят приятел вече е само едно животно. Дори по-лошо от животно.
— Още по-добре. Тъкмо сбогуването ще е кратко. — Томас отвори вратата и скочи на улицата. — Прикривайте ме, ако се наложи. Трябва да го направя.
— Обещавам ти, че ще ти сритам задника, преди да се приберем в берга — изръмжа Лоурънс. — Побързай. Ако онези побърканяци при боклуците тръгнат насам, ще открием огън. Не ме е грижа дали сред тях ще са майка ти и чичо ти Франк.
— Разбрано. — Томас им обърна гръб и пъхна пистолета в панталоните. Отправи се бавно към своя приятел, който стоеше сам, далече от побърканяците и купчината боклуци. Засега другите не проявяваха интерес към него.
Томас измина половината разстояние и спря. Изведнъж забеляза налудничавите пламъчета в очите на Нют. Безумието вече бе проникнало в ума му и се разпространяваше. Как бе възможно да е станало толкова бързо?
— Ей, Нют. Аз съм, Томас. Помниш ме, нали?
Внезапно лицето на Нют се проясни. Томас едва не трепна от изненада.
— Помня те, Томи. Дойде да ме видиш в двореца, но не беше прочел бележката ми. Не мога за няколко дни да изгубя напълно разсъдък.
Томас усети, че сърцето му се свива от мъка.
— Тогава защо си тук? Защо си с… тях?
Нют погледна побърканяците, после отново насочи взор към Томас.
— Защото то идва и си отива, човече. Няма как да ти го обясня. Понякога не мога да се контролирам, почти не осъзнавам какво върша. В други случаи просто усещам някакъв сърбеж в мозъка, който, ако не друго, ужасно ме ядосва.