— Но изглеждаш съвсем наред.
— Да бе. И сигурно се влача с тия побърканяци от немай-къде. Вярно е, че се млатят, но иначе са доста сплотени. Тук, ако си сам, нямаш никакви шансове.
— Нют, ела с мен, още сега. Ще те откараме на безопасно място, някъде, където…
Нют се разсмя и главата му подскочи няколко пъти по странен начин.
— Разкарай се, Томи. Още сега.
— Хайде, ела с мен — помоли го Томас. — Ако ще си по-спокоен, може да те вържа.
Лицето на Нют внезапно се изкриви от гняв.
— Млъкни, проклет предател! Не прочете ли бележката ми? Не можа ли да изпълниш поне една последна молба от мен? Трябваше да си герой както винаги, а? Мразя те! Винаги съм те мразил!
„Не го мисли“ — рече си Томас убедено. Това бяха само думи.
— Нют…
— Ти си виновен за всичко! Можехме да ги спрем, Когато умряха първите Създатели. Ти можеше да измислиш начин. Но продължи, нали искаше да спасиш света, да си героят. Дойде в лабиринта и там не се спря. Защото мислиш само за себе си! Признай си! Трябва да си този, когото хората ще помнят и почитат! Ах, защо не те хвърлихме в шахтата на Кутията!
Лицето на Нют бе станало мораво, от устата му хвърчеше слюнка. Той пристъпи напред, свил ръце в юмруци.
— Ще го гръмна! — извика отзад Лоурънс. — Махни се от пътя ми!
Томас се завъртя.
— Недей. Това е между мен и него! Нищо не прави! — Отново се извърна към Нют. — Нют, спри. Просто ме изслушай. Нищо повече не искам.
— Мразя те, Томи! — Вече бе на едва няколко крачки от Томас. — Мразя те, мразя те, мразя те! След всичко, което направих за теб, след гадостите, които преживяхме в лабиринта, ти не можа да направиш едничкото нещо, за което те помолих! Не мога повече да гледам сбръчканото ти лице!
Томас отстъпи назад.
— Нют, трябва да се овладееш. Ще те застрелят. Просто спри и ме изслушай! Влизай в пикапа и ми позволи да те вържа. Дай ми поне този шанс! — Не можеше да убие приятел. Просто не можеше.
Нют изкрещя и се хвърли. Отзад изпука гранатомет и гранатата прехвърли Томас, но не уцели. Томас бе замръзнал на място и в този миг Нют го повали и му изкара въздуха. Докато се опитваше да си поеме дъх, побърканото момче се покатери отгоре му и го притисна към земята.
— Трябва да ти издера очите — просъска той, като го пръскаше със слюнка. — Да ти дам хубав урок. Защо дойде тук? Прегръдка ли очакваше, мамка ти? А? Да седнем и да си побъбрим за старите времена в Езерото?
Томас разтърси глава, завладян от ужас, докато бавно напипваше дръжката на пистолета.
— Томи, искаш ли да ти кажа защо накуцвам? Казвал ли съм ти някога? Не, мисля, че не съм.
— Как е станало? — попита Томас в опит да спечели време. Пръстите му докоснаха дръжката.
— Опитах се да се самоубия в лабиринта. Изкатерих се по една от ония шибани стени и скочих. Алби ме откри и ме отнесе в Езерото точно преди да се затворят вратите. Мразех онова място, Томи. Мразех всяка секунда от всеки ден там. И за всичко това бе виновен ти!
Нют внезапно се извъртя и сграбчи Томас за ръката, с която стискаше пистолета. Дръпна я към себе си и опря дулото на своето чело.
— Сега искам да ми се отплатиш! Убий ме, преди да се превърна в едно от онези чудовища човекоядци. Застреляй ме! Толкова разчитах да изпълниш това, за което те помолих в бележката! На никого другиго не бих се доверил. Убий ме, Томи!
Томас се опита да дръпне ръка, но Нют бе твърде силен.
— Не мога, Нют, не мога.
— Хайде, Томи, отплати ми се! Поправи това, което направи! — Цялото тяло на Нют се тресеше. После гласът му се сниши до нисък, настойчив шепот. — Убий ме, сбръчкан страхливецо. Покажи, че можеш да свършиш поне едно нещо както трябва. Отърви ме от тия мъки.
Томас го гледаше ужасен.
— Нют, може би ние бихме могли…
— Млъкни! Просто млъкни! Аз ти се доверих! А сега го направи!
— Не мога!
— Направи го!
— Не мога! — Как бе възможно Нют да иска от него подобно нещо? Да повярва, че би убил най-добрия си приятел?
— Убий ме, инак аз ще ти видя сметката. Убий ме! Направи го!
— Нют…
— Направи го, преди да съм станал един от тях.
— Аз…
— УБИЙ МЕ! — Изведнъж очите му отново се проясниха, сякаш за съвсем кратко той бе възвърнал разсъдък, и гласът му омекна: — Моля те, Томи. Моля те.
Докато дърпаше спусъка, Томас имаше чувството, че сърцето му полита надолу към някаква черна бездна.
56
Томас бе затворил очи, Когато го направи. Той чу тъпия удар от сблъсъка на куршума с плът и кост, усети как се разтресе тялото на Нют, после момчето рухна на земята. Томас се завъртя по корем, изправи се и побягна, без да отваря очи. Ужасът от стореното заплашваше да го завладее напълно, изпълваше очите му със сълзи и той едва различи белия пикап отпред.