— Какво? — попита Пържитиган. Всички се извърнаха към нея.
— ЗЛО е добро — повтори тя малко по-силно и се завъртя така, че да е с лице към всички. — От всички неща, които бих могла да напиша на ръката си, Когато се събудих от комата, бях избрала тези три думи. Затова предлагам да млъкнете и да изслушате какво ще ви каже човекът. Можем да разберем случилото се едва Когато ни върнат спомените.
— Съгласен съм! — провикна се Арис, малко по-силно, отколкото беше необходимо.
Томас замълча, ала в помещението бяха избухнали спорове. Най-вече между езерните, които бяха на страната на Пържитиган, и членовете на група Б, които пък подкрепяха Тереза. Едва ли можеше да има по-неподходящо време за разправии и борба за надмощие.
— Тишина! — провикна се Плъха и удари с юмрук по катедрата. Той почака, докато спорещите се усмирят, и продължи: — Вижте, никой няма да ви вини за недоверието, което проявявате. Вие бяхте подложени на нечовешки терзания, пред очите ви умираха ваши приятели, преживяхте ужаси в най-чистата им форма. Но ви обещавам, че Когато всичко бъде обяснено, няма да погледнете назад…
— Ами ако не искаме? — провикна се Пържитиган. — Ако не искаме да ни връщате спомените?
Томас извърна облекчен поглед към своя приятел. Беше изразил и неговото желание.
Плъха въздъхна.
— Искате го, защото не се интересувате от спомените или защото не ни вярвате?
— О, има поне сто причини да не ви вярваме — отвърна троснато Пържитиган.
— Не си ли давате сметка, че ако искахме да ви сторим нещо, каквото и да било, вече да сме го направили? — Мъжът изгледа присъстващите. — Щом не желаеш да ти премахнем заличителя — твоя воля. Но не бива да се изказваш от името на останалите.
Дали това бе предложение, или блъф? Томас не можеше да определи по тона на мъжа.
В залата отново се възцари тишина и преди някой да успее да заговори, Плъха слезе от подиума и се отправи към вратата. Когато я стигна, спря и отново се обърна към тях.
— Наистина ли искате да прекарате остатъка от живота си без спомени за родителите си? За семействата и приятелите? Да си възвърнете поне малкото хубави мигове, които сте преживели? Какво пък, вие решавате. Но може никога вече да не получите тази възможност.
Томас се колебаеше. Вярно, че жадуваше да си припомни своето семейство. Много пъти бе мислил за това. Но той вече добре познаваше ЗЛО. И не смяташе да им позволи да го примамят в поредната клопка. Беше готов да се бие на живот и смърт, преди да разреши на тези хора отново да бърникат в ума му. Как би могъл да им повярва, че ще му върнат истинските спомени?
Имаше и нещо друго, което го безпокоеше — краткотрайното прозрение, което изпита, Когато Плъха обяви, че ЗЛО ще им премахне заличителите. Ако всичко, което те твърдяха, че е истина, се окажеше истина, не знаеше дали е готов да приеме своето минало. Едва ли би могъл да разбере човека, който е бил по-рано. И още по-малко да го хареса.
Томас наблюдаваше как Плъха отваря вратата и излиза. Веднага щом той напусна залата, Томас се наведе към Миньо и Нют, за да могат само те да го чуват.
— Няма начин да го направим. Няма начин.
Миньо го стисна за рамото.
— Амин. Дори и да вярвах на тия сбръчканяци, защо ми е да си спомням? Виж какво направиха с Бен и Алби.
Нют кимна.
— Но трябва час по-скоро да предприемем нещо. И Когато дойде това време, смятам да халосам няколко глави, най-вече за да се почувствам по-добре.
Томас се съгласи, но си даваше сметка, че трябва да бъдат предпазливи.
— Не бързайте толкова — предупреди ги той. — Не можем да си позволим да прецакаме всичко. Трябва да изчакаме най-подходящия момент. — Беше толкова отдавна, че Томас се изненада, Когато внезапно почувства как у него отново се пробужда предишната решителност. Ето че пак бе сред приятели и изпитанията бяха приключили завинаги. По един или друг начин те повече нямаше да вършат каквото им нареди ЗЛО.
Тримата се изправиха и се приближиха до вратата. Томас протегна ръка към дръжката, но се спря. Това, което чу, накара сърцето му да се свие мъчително. Останалите от групата все още разговаряха, но повечето от тях държаха да им върнат спомените.
Плъха чакаше отвън пред залата. Той ги поведе по лишения от прозорци коридор, докато накрая стигнаха масивна стоманена врата. Беше снабдена със солидна заключваща система и изглеждаше изолирана херметически от външната среда. Човекът с белия костюм опря електронна карта непосредствено до ключалката и след няколко изщраквания тежкото резе се отмести със звук, който напомни на Томас за вратите на Езерото.