— Събираме и анализираме информация от години насам и от всички ти показа най-силни реакции към променливите — продължи доктор Райт. — От доста време знаехме, че в края на краищата ще трябва да се спрем на най-добрия кандидат за този последна процедура.
Сега доктор Кристенсън се зае да описва с подробности процеса:
— Трябва да си жив, но не и буден. Ще те упоим, ще поставим местна упойка на мястото на разреза и тъй като в мозъка няма нервни окончания, процесът ще е сравнително безболезнен. За съжаление, няма да се възстановиш от невронното изследване — процедурата е летална. Но резултатите ще са с неоценима стойност.
— А ако не се получи? — попита Томас. Непрестанно си спомняше последната среща с Нют. Би ли могъл наистина да помогне на други да не стигат до неговото състояние?
На лицето на психоложката се изписа смущение.
— Тогава ще продължим… да работим над това. Но ние сме напълно уверени…
Томас я прекъсна, неспособен да се сдържи:
— Не знаете, нали? Заели сте се да отвличате мунита. Вашите… образци. За да започнете всичко отначало.
В началото никой не проговаряше. После Джансън каза:
— Ще направим всичко, което е нужно, за да открием лек. С възможно най-малко жертви. Няма какво друго да кажа по въпроса.
— Защо изобщо говорим? — попита Томас. — Защо просто не ме хванете, завържете и не ми изтръгнете мозъка?
— Защото ти си Последният кандидат — отвърна доктор Кристенсън. — Ти си част от моста между нашите Създатели и сегашния екип. Опитваме се да ти окажем уважението, което заслужаваш. Надяваме се, че сам ще направиш избора.
— Томас, необходимо ли ти е време, за да помислиш? — намеси се доктор Райт. — Зная, че е трудно, и те уверявам, че за нас също не е никак лесно. Готов ли си да предоставиш мозъка си на науката? Ще ни позволиш ли да съберем последните късчета от мозайката? Да изминем още една крачка към откриването на лекарство, което ще спаси човешката раса?
Томас не знаеше какво да каже. Не можеше да повярва на този неочакван поврат в събитията. След всичко, което стана, нима им беше нужна само неговата смърт?
„Дясната ръка“ навярно вече идваше. Образът на Нют отново изникна в съзнанието му.
— Искам да остана сам — каза той. — Моля ви. — По някаква странна причина част от него бе готова да им повярва, да направи каквото искат. Дори заради нищожния шанс да се получи.
— Постъпваш правилно — увери го доктор Кристенсън. — И не се безпокой. Няма да почувстваш никаква болка.
Томас не желаеше да чуе нито дума повече.
— Просто искам да остана известно време сам, преди да започнете.
— Разбира се — съгласи се Джансън и стана. — Ще те изпратим до медицинския сектор и там ще ти осигурим стая, в която да си сам за известно време. Но не забравяй, че времето ни е ограничено.
Томас наведе глава, втренчи поглед в пода. Планът, измислен от него и „Дясната ръка“, изведнъж му се стори невероятно глупав. Дори да успее да избяга от тези тук — макар че не знаеше дали го иска, — как ще оцелее, докато приятелите му пристигнат?
— Томас? — Доктор Райт се пресегна и сложи ръката си върху неговата. — Добре ли си? Имаш ли още въпроси?
Томас се изправи и избута ръката й настрана.
— Да вървим… където казахте.
Гърдите му отново се свиха, сякаш внезапно някой бе изпомпал въздуха от кабинета на Джансън. Той стана и се отправи към вратата. Отвори я и излезе в коридора. Дори това му костваше твърде много усилия.
60
Томас следваше лекарите, завладян от объркани мисли. Не знаеше какво да прави. Нямаше начин да се свърже с „Дясната ръка“, а бе изгубил способността да разговаря телепатично с Тереза — или с Арис.
Свърнаха на няколко места и това криволичещо движение накара Томас да си спомни за лабиринта. Почти му се прииска отново да е там, където животът като че ли не бе толкова сложен.
— Тук отляво има една подходяща стая — посочи Джансън. — Вече поставих там таблет, в случай че искаш да оставиш съобщение за твоите приятели. Ще намеря начин да им го предам.
— А аз ще се погрижа да ти донесат нещо за ядене — обади се отзад доктор Райт.
Томас бе подразнен от тяхното внимание. Спомни си как едно време са изпълнявали смъртното наказание на осъдените. Винаги им предлагали последно ядене. Каквото си пожелаят.
— Искам пържола — заяви той и я погледна. — И скариди. И омар. И палачинки. И шоколадов сладкиш.
— Съжалявам, ще трябва да се задоволиш с няколко сандвича.
Томас въздъхна.
— Така и предполагах.
Томас седеше в меко кресло, загледан в таблета на масата пред него. Нямаше никакво намерение да пише на когото и да било, но не знаеше какво друго да прави. Положението се оказа далеч по-сложно, отколкото бе очаквал. Нямаше представа какво му готви съдбата, но мисълта, че ще го разрежат жив, не му бе хрумнала. Беше предполагал, че ще разговарят с него, че ще се заемат с разни изследвания, докато пристигне „Дясната ръка“.