Но от тези изследвания връщане назад нямаше.
Накрая написа кратка прощална бележка до Миньо и Бренда, в случай че повече не ги види, и отпусна глава на сгънатите си ръце, докато му донесат храната. Яде бавно, след това пак си почина. Единствената му надежда бе, че неговите приятели ще дойдат навреме. Бе решил да не напуска тази стая, докато не стане крайно наложително.
После задряма, а минутите се нижеха.
Събуди го почукване на вратата.
— Томас? — чу приглушения глас на Джансън. — Наистина трябва да започваме.
Думите му пробудиха паника в душата на Томас.
— Аз… още не съм готов. — Знаеше, че звучи нелепо.
След дълга пауза Джансън продължи:
— Боя се, че нямаме кой знае какъв избор.
— Но… — Томас се чудеше какво да каже, ала в този момент вратата се отвори и Джансън влезе вътре.
— Томас, забавянето само влошава нещата. Трябва да вървим.
Томас нямаше идея какво да направи. Беше изненадан колко е бил спокоен до този момент. Даваше си сметка, че е стигнал предела и времето му изтича. Той си пое бавно дъх.
— Да приключваме тогава.
Плъха се усмихна.
— Последвай ме.
Джансън отведе Томас в стаята за подготовка, където имаше болнична количка и всякакви монитори, както и няколко сестри. Там беше и доктор Кристенсън, облечен с престилка и с хирургична маска на лицето. Томас виждаше само очите му, но и по тях определи, че няма търпение да започне.
— Това е то, нали? — попита. Отново го завладя паника, усети, че стомахът му се свива болезнено. — Време ли е да ме режете?
— Съжалявам — отвърна докторът. — Но трябва да започваме.
Плъха се готвеше да добави нещо, Когато в сградата зазвуча тревожният сигнал на аларма.
Сърцето на Томас подскочи, той почувства първия полъх на надеждата. Това трябваше да е „Дясната ръка“.
Вратата се отвори и Когато той се обърна, видя, че на прага стои жена с изплашен вид.
— Пристигна бергът с доставката, но се оказа, че е измама, за да вкарат хора вътре. В този момент се опитват да превземат комплекса.
Отговорът на Джансън накара Томас да замръзне от ужас.
— Трябва да побързаме с процедурата. Кристенсън, започвай. Сложете му упойка.
61
Гърлото на Томас се сви, гърдите му отказваха да се движат. Сякаш тялото му бе замръзнало.
Джансън продължи да издава заповеди:
— Доктор Кристенсън, побързайте. Кой знае какво са намислили тези хора, не бива да губим нито секунда. Ще ида да наредя на охраната да не ги допуска насам.
— Почакайте — успя най-сетне да изграчи с прегракнал глас Томас. — Не съм сигурен, че мога да го направя. — Думите му прозвучаха неуверено, сигурен бе, че няма да се спрат на този етап.
Лицето на Джансън почервеня. Вместо да отвърне на Томас той се обърна към лекаря:
— Направи каквото е нужно да отвориш това хлапе.
Томас понечи да протестира, но в този миг нещо остро се заби в ръката му и прати топли вълни нагоре към тялото. Той изгуби сили и тупна на количката. Беше напълно обездвижен от шията надолу, завладян от ужас. Доктор Кристенсън се наведе над него и подаде спринцовката на сестрата.
— Томас, наистина съжалявам. Но трябва да го направим.
Докторът и сестрата го нагласиха в количката, вдигнаха краката и изопнаха тялото. Томас можеше да мърда съвсем леко с глава, но само толкова. Изведнъж си даде сметка, че е обречен. След малко ще умре. Освен ако някой от „Дясната ръка“ не се добере дотук веднага, той щеше да умре.
Джансън се появи в полезрението му. Кимна одобрително и потупа доктора по рамото.
— Хайде, приключвайте. — След което изчезна, а Томас чу викове откъм коридора, преди вратата да се затвори.
— Трябва да довърша още някои изследвания — обясни доктор Кристенсън. — А след това ще те прехвърлим в операционната. — Той се обърна да подреди някакви инструменти отзад.
Томас имаше чувството, че докторът му говори от разстояние стотици мили. Лежеше безпомощно, мъчеше се да подреди мислите си, докато докторът му вземаше кръв, а след това направи измервания на черепа. Но едрите капки пот по челото издаваха и неговото притеснение. Ще му стигне ли един час да приключи с операцията? Няколко часа?