Томас затвори очи. Зачуди се дали устройството за обезвреждане на оръжия си е свършило работата. Или някой го е открил. Всъщност почти му се искаше да е така. Ами ако ЗЛО наистина са на ръба да открият лелеяния лек? Той се помъчи да диша равномерно, опита се да раздвижи крайници. Нищо не се получи.
Докторът внезапно се изправи и се усмихна на Томас.
— Мисля, че сме готови. Сега ще те откараме в операционната.
Мъжът побутна леглото и над главата на Томас изплува таванът на коридора. Неспособно да помръдне, момчето следеше местещите се лампи. По някое време затвори очи.
Скоро ще го приспят. Светът ще изчезне. А след това ще умре.
Томас отново отвори очи. Пак ги затвори. Сърцето му туптеше, ръцете му бяха плувнали в пот, пръстите стискаха отчаяно чаршафа. Движенията му се възвръщаха, но бавно. Отвори очи. Светлини над него. Още един завой, после още един. Отчаянието бе толкова силно, че заплашваше да изстиска живота от него, преди да го направят докторите.
— Аз… — изхъхри той, но нищо друго не излезе от гърлото му.
— Какво? — Кристенсън се наведе към него.
Томас се опита да заговори, но преди да успее да оформи някакви думи, коридорът се разтресе от оглушителен тътен, докторът се спъна и тласна количката, докато се мъчеше да запази равновесие. Леглото полетя право напред и се удари в стената, отскочи и се блъсна в другата стена. Томас се опита да помръдне, но все още беше парализиран, безпомощен. Спомни си за Чък и Нют и сърцето му се изпълни с печал.
Някой изкрещя от посоката на взрива. Последваха викове, сетне отново се възцари тишина, докторът се изправи, улови дръжките на количката и продължи да я тика по коридора и право през две люлеещи се врати. Озоваха се в бяла операционна зала, където ги чакаха още лекари с операционни престилки.
Кристенсън незабавно започна да дава разпореждания:
— Трябва да побързаме! Всички да заемат местата си. Лиза, въведи го в анестезия. Веднага!
— Не сме приключили с подготов… — понечи да отвърне една нисичка жена.
— Няма значение! Нищо чудно скоро цялата сграда да бъде обхваната от пламъци.
Той нагласи количката непосредствено до операционната маса, няколко ръце се пресегнаха, вдигнаха Томас и го прехвърлиха на масата. Изтегнат по гръб, той завъртя очи и установи, че е заобиколен от поне десетина лекари и сестри. Усети убождане в ръката и Когато погледна, установи, че ниската жена му поставя система. Все още можеше да помръдва леко само ръцете.
Нагласиха отгоре операционна лампа. Поставиха и други неща върху тялото му — датчици на монитори, които се заеха да издават равномерно писукане. Чуваше разговори на много хора, те се движеха забързано като в добре трениран танц.
А светлината бе толкова ярка. Стаята се завъртя, макар че той лежеше съвършено неподвижно. Единственото, което усещаше, бе надигащият се ужас. И съзнанието, че краят е съвсем, ама съвсем близо.
— Дано успеете — успя да произнесе.
След няколко секунди упойката го надви и той потъна в безсъзнание.
62
Известно време в главата му цареше непрогледен мрак. Разломът в пространството на мислите му бе тънък като косъм — само толкова, колкото да осъзнае, че се намира в това пространство. Някъде в далечните покрайнини частица от съзнанието му знаеше, че Томас спи, но все още е жив, за да могат да изследват мозъка му. И вероятно да го разрежат на части.
Значи поне не е мъртъв.
По някое време, докато пребиваваше в тази безформена среда, той чу глас. Викаше името му.
След като чу няколко пъти „Томас“, той най-сетне реши да го последва, да се опита да го намери. Опита се да тръгне към гласа.
Към името си.
63
— Томас, аз вярвам в теб — произнесе женски глас в момента, в който изплуваше в съзнание. Не го позна, но беше едновременно мек и властен. Той продължаваше да се бори, чу собствените си пъшкания, усети, че се мести в леглото.
Накрая отвори очи и премигна на ярката светлина. Вратата се затвори зад този, който бе дошъл да го събуди.
— Почакай — опита се да извика, но от устата му едва излезе слаб шепот.
С огромно усилие на волята успя да се подпре на лакът и после да се изправи. Беше сам в стаята, единственият звук бе далечен грохот. Умът му започна да се прояснява и той си даде сметка, че ако се изключеше замайването, беше съвсем добре. Което означаваше, че — освен ако не е станало някакво чудо — все още разполага с мозъка си.
На масичката до леглото бе поставен хартиен плик, който привлече вниманието му. Върху него бе изписано с големи букви „Томас“. Той завъртя крака да седне, наведе се и взе плика.