Бренда ги водеше и скоро свиха зад ъгъла и слязоха по тясно стълбище. Минаха напряко през един склад и продължиха по друг дълъг коридор. Още стълби, наляво и после надясно. Томас тичаше редом с Бренда и се озърташе за дебнещи опасности. Не спря нито за миг да си поеме дъх, нито се усъмни в способността за ориентация на Бренда. Отново беше бегач и въпреки всичко се чувстваше добре.
Стигнаха края на един коридор и свиха надясно. Томас измина само няколко крачки, Когато нещо се метна върху него, вкопчи се в рамото му и го събори на земята.
Томас падна и се затъркаля, опитвайки се да се освободи от този, който го притискаше. Беше тъмно и не виждаше с кого си има работа, но продължаваше да блъска и рита, после замахна с ножа, уцели нещо и чу женски вик. Един юмрук го прасна по дясната скула, нещо твърдо се заби в бедрото му.
Томас напрегна мишци и тласна с всичката си сила. Нападателят му се удари в стената и отново скочи върху него. Двамата пак се затъркаляха и се блъснаха в други боричкащи се двойки. Томас полагаше отчаяни усилия да не изпусне ножа и не спираше да посяга с него, но бе трудно да постигне каквото и да било от толкова близко разстояние. Замахна с лявата ръка и изглежда, попадна в челюстта на своя противник, след това използва краткия миг на затишие, за да го прободе в корема. Нов писък — отново женски и определено на човека, който го бе нападнал.
Томас се изправи и се озърна на кого от другарите си да помогне. На бледата светлина видя, че Миньо е седнал върху някакъв тип и го налага с юмруци. Бренда и Хорхе мереха сили с друг пазач и го бяха съборили. Мъжът обаче успя да се изправи и хукна по тъмния коридор. Тереза, Хариет и Арис се бяха облегнали на стената да си поемат дъх. Всички бяха живи. Трябваше да продължат час по-скоро.
— Хайде! — извика им той. — Миньо, остави тоя тип!
Приятелят му нанесе още няколко удара, после се изправи
и на прощаване изрита своя противник.
— Приключих. Можем да вървим.
Групата се обърна и продължи тичешком.
Спуснаха се по поредното стълбище и се озоваха в тясно помещение на дъното. Томас едва не се скова от изненада, Когато осъзна къде са стигнали. Това бе помещението, където бяха разположени гнездата за скръбници, същото, в което се бяха озовали, след като избягаха от лабиринта. Прозорците на стаята за наблюдение все още бяха разбити — подът бе осеян със стъклени парчета. Близо четирийсетте гнезда, където държаха и зареждаха скръбниците, изглеждаха неизползвани, след като езерните се бяха измъкнали преди няколко седмици. Бялата им повърхност бе покрита с тънък слой прах.
Знаеше, че като член на ЗЛО е прекарал безброй часове на това място, докато бяха строили лабиринта, и сега изпитваше срам за това.
Бренда посочи една стълба, която водеше към шахтата за скръбници, използвана при бягството им — а тогава са могли просто да се спуснат по стълбата.
— Защо няма никого тук? — попита Миньо. Той се завъртя в кръг, оглеждайки мястото. — Ако наистина държат хората тук, защо няма охрана?
Томас се замисли над думите му.
— Защо ти трябват войници да ги пазят, Когато лабиринтът може да върши тази работа? Помисли си на нас колко време ни бе нужно, за да го разберем.
— Не зная — промърмори Миньо. — Но нещо не ми харесва тази работа.
Томас повдигна рамене.
— Е, нищо няма да се получи, ако седим тук. Ако нямате друго предложение, да се качим горе и да ги измъкнем.
— Предложение? — повтори Миньо. — Аз нямам никакво.
— Тогава нагоре.
Томас се изкатери по стълбата и се озова в още едно познато помещение — това с пултовете, където бе въвел кодовете, с които се изключваха скръбниците. Чък също бе стигнал дотук, помнеше колко храбро се държа, макар да си умираше от страх. И само час след това гибелта наистина го застигна. Болката от загубата на неговия приятел отново се пробуди в гърдите на Томас.
— Дом, мил дом — пропя Миньо. Сочеше кръглата дупка над тях. Това бе отворът, излизащ на Скалата. Във времето, Когато лабиринтът функционираше, този отвор бе прикриван с холографско изображение, за да изглежда като безкрайно небе отвъд стръмния ръб на Скалата. Сега, разбира се, устройството бе изключено и през отвора се виждаха стените на лабиринта. Една метална стълба бе подпряна така, че да води право към тях.
— Не мога да повярвам, че се върнахме отново тук — въздъхна Тереза. Гласът й отекна глухо в околните стени.