Томас се втурна към скръбника, вдигнал металната тръба, готов да го заобиколи и да се опита да се докопа до ръчката. Почти бе успял, Когато Тереза се появи неочаквано отдясно и се метна върху скръбника. Чудовището незабавно се сви на топка и металните му ръце я притиснаха към туловището.
— Тереза! — извика Томас и се закова на място, стъписан от случилото се.
— Бягай оттук! Изведи ги навън! — извика тя, докато се дърпаше и риташе отчаяно. До този момент все още не бе пострадала сериозно.
Томас пристъпи напред, стиснал здраво тръбата и озъртащ се за удобно място, където да нападне.
Тереза го погледна отчаяно.
— Бягай от…
Но не можа да продължи. Скръбникът засмука лицето й в пихтиестата си плът и продължаваше да я притегля навътре в себе си с очевидното намерение да я задуши.
Томас го гледаше ужасен. Твърде много хора бяха изгубили живота си. Прекалено много. Нима щеше да се отдръпне и да я остави да загине, както бе станало с другите. Не можеше да го позволи.
Той изкрещя, скочи във въздуха и стовари с цялата си сила тръбата върху чудовището. Въртящият се трион се стрелна към него, но Томас успя да го избегне, като се дръпна вляво. Тръбата и назъбеното колело се срещнаха, разхвърчаха се искри, колелото се строши и отхвръкна настрани. Томас го чу да се търкаля със звън към далечния край на помещението. Той замахна отново и този път заби оръжието си в мекото тяло, встрани от главата на Тереза. Напъна мишци, измъкна тръбата и удари отново и отново.
Внезапно металната ръка го улови, вдигна го във въздуха и го захвърли назад. Но междувременно Тереза бе успяла да се подпре с ръце и крака на туловището и сега се опитваше да се освободи от прегръдката му. Томас атакува пак, подскочи и се улови за желеподобната плът. Използваше тръбата, за да отбие всеки нов удар на скръбника. Тереза почти бе съумяла да се освободи, Когато чудовището внезапно се превъртя и я изхвърли поне на десетина крачки във въздуха.
Томас се вкопчи в металната ръка и отби с крак затварящите се щипци. Подпря се на издутината, плъзна се назад по гърба на скръбника и се протегна. Забоде ръка в плътта и затърси пипнешком ръчката. Нещо изщрака отзад и той почувства остра болка в гърба. Продължаваше да ровичка и колкото по-навътре проникваше, толкова повече му се струваше, че бърника из гъста кал.
Най-сетне пръстите му докоснаха твърдата пластмаса, той изопна ръка още няколко сантиметра, сграбчи ръчката и я дръпна с всички сили, като същевременно оттласна тялото си от скръбника. Когато погледна към Тереза, видя, че остриетата щракат на сантиметри от лицето й. Внезапно се възцари тишина и бръмченето на чудовището изчезна. То се отпусна на пода, сега вече само купчина от тлъстини, скриващи механизмите вътре, а израстъците му изтракаха безсилно върху плочите.
Томас опря глава на пода, поемайки си мъчително и на пресекулки въздух. Тереза изтича при него и му помогна да се обърне по гръб. Видя болката, изписана на лицето й, множеството драскотини, плувналото в пот чело. Ала въпреки това му се усмихваше.
— Благодаря, Том — рече тя.
— Сигурно има защо — засмя се той.
Тя го дръпна да се изправи.
— Да изчезваме.
Томас забеляза, че вече никой не се спускаше през шахтата и Миньо тъкмо бе извел последните хора от групата през двойната врата. Той спря на вратата и се обърна към тях.
— Тези бяха последните. Поне последните оцелели. Сега вече разбирам защо ни пуснаха да влезем — възнамерявали са да ни накълцат на парченца с помощта на проклетите скръбници. Както и да е, вие двамата избързайте отпред, за да помогнете на Бренда.
— Тя добре ли е? — попита Томас. Изпитваше почти непреодолимо облекчение.
— Ами да. Вече е горе.
Томас измина няколко крачки, но изведнъж спря. Зараждаше се нов тътнеж, този път от всички страни. Помещението се друса и подскача в продължение на няколко секунди.
— Най-добре да побързаме — рече той и хукна към вратата, последван от другите.
71
Поне двеста души бяха успели да се измъкнат от лабиринта. Томас си проправяше път през тълпата, опитвайки се да стигне предния край.
Скоро забеляза Бренда. Тя се хвърли към него, прегърна го и го целуна по бузата. С всяка частица на съществото си той жадуваше всичко вече да е свършило — да са в безопасност и да не се налага да продължават.
— Миньо ме накара да си тръгна — обясни тя. — Обеща ми, че той ще ти помогне, ако се наложи. Каза ми да изведа хората и че вие можете да се справите с онова чудовище. Трябваше да остана. Съжалявам.