— Защо ми го казваш, Толивър? Защо вървиш срещу своите?
— Защото не са мои. Защото искам да разбера какво искаше да кажеш с онова, което подметна в коридора.
Бош даже не си спомняше за какво става дума.
— Каза ми, че още не е прекалено късно. Прекалено късно за какво?
— Не е прекалено късно да се измъкнеш — отвърна Бош, припомняйки си думите, с които се бе заял с младежа. — Още си млад. По-добре бягай от ОВР, преди да е станало късно. Ако човек се задържи там, никога няма да се измъкне. Това ли ти е целта в живота, да направиш кариера, като хвърляш кал върху полицаи, задето продават на курви пликчета кока?
— Виж, искам да работя в управлението, а нямам намерение да чакам десет години като всички останали. Това е най-лесният и бърз начин за бял човек да влезе там.
— Не си струва, това искам да ти кажа аз. Който остане в ОВР за повече от две, три години, увисва там до живот, защото никой друг няма да го иска, никой няма да му вярва. Те са пиявици. Най-добре ще е да размислиш над това. Паркър Сентър не е единственото място на света, където човек би могъл да работи.
Минаха няколко минути, докато Толивър се опитваше да измисли стройна защита.
— Все някой трябва да контролира полицаите. Много хора не го проумяват.
— Вярно. Обаче вас кой ще ви контролира? Помисли за това.
Разговорът бе прекъснат от пронизителен звук. Бош разпозна веднага сигнала на мобифона. На задната седалка се намираха вещите, които разследващите бяха взели от дома му. Ървинг бе наредил да му върнат всичко. Сред тях беше и куфарчето му, а в него се чуваше звънът на телефона. Той се пресегна назад, отвори куфарчето и сграбчи слушалката.
— Да, Бош на телефона.
— Бош, обажда се Ръсел.
— Здрасти, още нищо не мога да ти кажа, Кийша. Продължавам да работя по въпроса.
— Не, аз имам нещо за казване. Къде се намираш?
— Насред кашата в движението. По шосе номер 101 към Бархам, моята отбивка.
— Ами трябва да говоря с теб, Бош. Пиша една статия за утрешния брой. Според мен сигурно ще искаш да направиш коментар, макар и само в своя защита.
— Моя защита ли?
Усети как изтръпва и му се прииска да изстене: „Ами сега?“ Обаче се въздържа навреме.
— Какви ги говориш?
— Чете ли днешната ми статия?
— Не, нямах време. Какво…
— Тя се отнасяше за смъртта на Харви Паундс. Днес приключвам с втората… Тя засяга теб, Бош.
Господи, помисли си той. Обаче се опита да запази самообладание. Знаеше, че ако тя долови и най-малкия признак на паника в гласа му, ще добие увереност за това, което пишеше, каквото и да бе то. Трябваше да я убеди, че информацията й е погрешна. Трябваше да подкопае тази увереност. В този миг осъзна, че Толивър седи до него и ще чуе всичко, което каже.
— В момента не мога да разговарям. Кога е крайният ти срок?
— Точно сега. Трябва да говорим веднага.
Бош погледна часовника си. Шест без двадесет и пет.
— Можеш да забавиш до шест, нали?
И преди беше имал вземане-даване с репортери и знаеше, че това бе крайният срок за първото издание на „Таймс“.
— Не, не мога да чакам до шест. Ако имаш нещо за казване, кажи го сега.
— Не мога. Дай ми петнадесет минути и пак се обади. В момента не мога да говоря.
Настъпи пауза, след която тя отвърна:
— Бош, не мога да протакам след шест. Дано тогава да можеш да говориш.
Вече бяха стигнали изхода на Бархам и щяха да са до къщата му до десет минути.
— Не се тревожи за това. Междувременно се обади на редактора си и му кажи, че може и да ти се наложи да отмениш статията си.
— Няма да направя нищо подобно.
— Слушай, Кийша, знам какво ще ме питаш. Това е партенка и изобщо не е вярно. Трябва да ми се довериш. Ще ти обясня след петнадесет минути.
— Откъде знаеш, че е партенка?
— Знам. Ейнджъл Брокман ти я е пробутал.
Затвори слушалката и хвърли поглед към Толивър.
— Виждаш ли, момче? Това ли искаш да ти е работата? Това ли ще правиш цял живот?
Толивър не отвърна.
— Като се върнеш обратно, можеш да кажеш на шефа си да си завре утрешния брой на „Таймс“ в задника. Няма да отпечатат никаква статия. Виждаш ли, даже репортерите не вярват на типовете от ОВР. Единственото, което трябваше да направя, бе да спомена името на Брокмай. Тя ще даде на заден, щом й кажа, че знам какво става. Никой не ви вярва, Джери. Измъкни се оттам.
— О, да, а на теб май всички ти вярват, Бош.
— Не всички. Но мога да спя спокойно нощем, а съм в управлението от двадесет години. Мислиш ли, че ти ще можеш? Колко си бил вече, пет, шест години? Давам ти не повече от десет, Джери. И ще си дотам. Десет и навън. Обаче ще изглеждаш като онези, които са прослужили по тридесет.