Предсказанието му бе посрещнато с каменно лице от Толивър. Бош не разбираше защо изобщо се бе загрижил. Толивър бе част от отбора, който се опитваше да го натика в калта. Обаче нещо в свежия израз на лицето на младия полицай го бе подтикнало да изпита съмнение.
Взеха последния завой на „Удро Уилсън“ и Бош вече виждаше къщата си. Освен това съзря и бяла кола с жълта табела, паркирана отпред, както и човек с жълта каска, който стоеше пред входната врата с кутия с инструменти в ръце. Инспекторът от общината. Гауди.
— Мамка му — изрече Бош. — И това ли е един от мръсните ви номера?
— Не… Ако е, аз не знам нищо за това.
— О, да, естествено.
Без да каже нищо повече, Толивър спря колата пред къщата и Бош слезе от нея с върнатите си вещи. Гауди го позна и веднага се приближи, щом Толивър потегли.
— Слушайте, нали не живеете тук, а? — попита го Гауди. — Определена е за събаряне. Получихме сигнал, че някой незаконно си е включил елтаблото.
— На мен също ми се обадиха. Видяхте ли някого? Дойдох просто за да проверя.
— Я не ме занасяйте, господин Бош. Виждам, че сте Направили някои поправки. Трябва да сте наясно с едно. Не можете да поправите това място, даже не можете да влизате в него. Разполагам със заповед за събаряне, и то предстои. Ще издам наряд и ще пратя хората от градските служби да си свършат работата. Вие ще получите сметката. Няма смисъл да протакаме повече. Сега можете да си тръгвате оттук, защото ще прережа електричеството и ще запечатам таблото.
Той се наведе, за да остави кутията на земята, и я отвори, за да извади халки от неръждаема стомана и катинари, с които да заключи вратите.
— Вижте какво, наел съм адвокат — отвърна Бош. — Той се опитва да се разбере с вашите хора.
— Няма какво да се разбираме. Съжалявам. Сега вече, ако пак влезете вътре, ви заплашва арест. Ако открия, че тези ключалки са били пипани, също подлежите на арест. Ще се обадя в участъка на Северен Холивуд. Повече няма да си губя времето с вас.
На Бош за първи път му мина през ума мисълта, че човекът може би просто разиграваше театър, за да получи пари. Той вероятно дори не знаеше, че Бош бе полицай. Повечето полицаи не можеха да си позволят да живеят тук, а даже и да можеха, не биха пожелали. Единствената причина, поради която самият Бош успя да си го позволи, бе, че закупи имота с пари, които получи преди години от телевизията за филмирането на едно негово разследване.
— Слушайте, господин Гауди — каза той, — просто ми кажете ясно и точно, става ли? Малко бавно ги схващам тези неща. Кажете ми какво искате и ще го получите. Бих желал да спася къщата. Това е единственото, за което ме е грижа.
Гауди го изгледа продължително и Бош проумя, че беше сгрешил. Различи възмущението в очите на инспектора.
— Ако продължиш да говориш в същия дух, синко, ще се озовеш в затвора. Ще ти кажа какво ще направя Ще забравя какво ми каза току-що. Аз…
— Виж, извинявай… — Бош хвърли поглед към къща та. — Просто не знам, май къщата е единственото, което имам.
— Сигурен съм, че имаш много повече от това. Просто не си се замислял. Ето, ще направя малка отстъпка. Ще ти дам пет минути да влезеш вътре и да вземеш каквото ти е необходимо. След което ще поставя катинарите. Съжалявам. Обаче така стоят нещата. Ако тази къща се свлече надолу по хълма върху следващата, може и да се наложи да ми благодариш.
Бош кимна.
— Давай. Пет минути.
Бош влезе вътре и сграбчи един куфар от полицата над гардероба в коридора. Първо сложи вътре резервния си пистолет, след което нахвърля отгоре му колкото дрехи успя да побере. Изнесе претъпкания куфар на алеята за коли, после се върна за още един товар. Измъкна чекмеджетата на писалището си и изсипа съдържанието им върху спалнята, след което ги събра заедно с чаршафите и завивките във вързоп и също ги изнесе навън.
Надхвърли петте отпуснати минути, но Гауди не влезе да го притеснява. Бош чуваше, че човекът работеше с чука по предната врата.
След десет минути вече беше натрупал внушителна купчина с вещи на площадката на открития гараж. В нея се включваха и кутията с картичките и снимките за спомен, огнеупорната касетка с финансовите и личните му документи, куп неотворени пликове, изпратени по пощата, и неплатени сметки, уредбата и две кашончета с колекцията му от джаз и блусалбуми и компактдискове. Като гледаше купчината с вещи, се почувства нещастен. Бяха повече, отколкото можеше да побере мустангът, но всъщност съвсем малко за четиридесет и пет години живот.