Настъпи мигновена тишина, в която тя взе решението си.
— Не мога да говоря. Налага се да бягам и да ги хвана, преди да е станало твърде късно. Чао, Бош. Надявам се още да работя тук, когато се чуем следващия път.
Тя затвори, преди Бош да успее да й каже дочуване.
Той отиде до мустанга си и го докара по-близо към къщата. Гауди бе приключил с ключалките и резетата и сега и двете врати бяха заключени. Инспекторът беше застанал до колата си и използваше предния й капак като бюро. Пишеше някаква табела. Изглежда, Гауди се бавеше, за да се убеди, че Бош напуска имота. Той започна да товари купчината с вещи в колата. Не знаеше къде да отиде.
Отхвърли мисълта, че е бездомен, и се замисли за Кийша Ръсел. Чудеше се дали щеше да успее да спре статията в толкова напреднал етап от играта. Тя вероятно вече бе заживяла свой самостоятелен живот. Като чудовище в компютъра на вестника. А тя, нейният творец, доктор Франкенщайн, вероятно нямаше власт и сила да я спре.
Щом прибра всичко в мустанга си, Бош махна с ръка на Гауди, качи се в колата и подкара надолу по хълма. Долу, при Кахуенга, не знаеше накъде да свие, защото още не беше решил къде да отиде. Надясно беше Холивуд. Наляво — Вали. Тогава се сети за „Марк Твен“. В Холивуд, само на няколко преки от участъка на Уилкокс, старият хотел „Марк Твен“ бе доста по-чист и подреден от квартала, в който се намираше. На Бош този факт му беше добре известен, защото при случай беше настанявал там свидетели. Освен това знаеше, че има и един-два двустайни апартамента с отделни бани. Реши да заложи на някой от тях и зави надясно. Телефонът иззвъня едва ли не в мига, когато взе решението си. Кийша Ръсел.
— Адски си ми задължен, Бош. Спрях я.
Почувства едновременно облекчение и раздразнение. Типично за репортер мислене.
— Какви ги говориш? — не й се даде той. — Ти си ми адски задължена, задето ти отървах кожата.
— Ха, ще видим. Все още имам намерение да проверя тази работа утре. И ако се окаже, че ти си бил прав, ще ида при Ървинг, за да се оплача от Брокман. Ще го издам.
— Току-що го направи.
Проумявайки, че неволно бе потвърдила, че Брокман действително е нейният източник, Кийша се засмя нервно.
— Какво каза редакторът ти?
— Според него аз съм идиотка. Обаче аз му казах, че по света има и други новини.
— Страхотна мисъл.
— Да, направо ще си я запиша в компютъра. И тъй, какво става? Какво става с онези изрезки, които подготвих за теб?
— Още втасват. Нищо определено не мога да кажа по въпроса засега.
— Така си и мислех. Представа си нямам защо продължавам да ти помагам, Бош. Помниш ли, че ме пита за Монти Ким, онзи, дето беше писал статията, която ти дадох първа?
— Аха. Монти Ким.
— Поразпитах наоколо за него и един от старите тук ми каза, че още бил жив. Оказа се, че след като напуснал „Таймс“, работил известно време в Областната прокуратура. Не зная с какво се занимава в момента, но имам адреса и телефонния му номер. Той е във Вали.
— Би ли ми го дала?
— Да, предполагам, след като така или иначе го има в указателя.
— Проклятие, не се сетих за това.
— Може и да си те бива за детектив, Бош, обаче за репортер не ставаш.
Тя му продиктува адреса и телефона, каза, че ще му се обади пак, и затвори. Бош остави телефона на седалката до себе си и се замисли над последната информация, която бе получил, докато навлизаше в Холивуд. Монти Ким бе работил при областния прокурор. Бош прекрасно знаеше за кого точно.
37
Човекът зад гишето на рецепцията в „Марк Твен“, изглежда, не позна Бош, макар Хари да беше почти убеден, че именно от него бе наемал стаи за свидетели. Служителят беше висок и кльощав и раменете му бяха прегърбени, сякаш цял живот бе носил тежко бреме. Изглеждаше като човек, който стои зад тезгяха от времето на Айзенхауер.
— Помните ли ме? От сградата надолу по улицата?
— Да, спомням си. Не казах нищо, защото не знаех дали не действате под прикритие или нещо такова.
— Не. Не съм под прикритие. Бих искал да разбера дали не е свободна някоя от големите стаи отзад. Някоя с телефон.
— Искате да я наемете?
— Затова и се интересувам.
— Този път кого ще прибирате там? Не искам пак разни неуредици. Последния път те…
— Не, никакви неуредици. Този път става дума за мен. Аз искам да наема стаята.
— Вие да я наемете за себе си?
— Точно така. И няма да рисувам по стените. Колко ще струва?
Чиновникът на рецепцията изглеждаше напълно поразен от факта, че Бош иска стая за себе си. Той най-сетне се посъвзе и съобщи на Бош, че може да избира между следните възможности: тридесет долара на ден, двеста за седмица или петстотин за един месец. Всичко това авансово. Бош плати за една седмица с кредитната си карта и с нетърпение зачака мъжът да провери дали плащането е без проблеми.