— Другата е в касетката в обществен сейф — каза Ким. — Тя показва по-ясно двамата мъже. Там Фокс може да се разпознае отчетливо.
Бош не отвърна нищо. Той продължаваше да се взира във фотографията. Беше правена със светкавица. Лицата на всички бяха озарени и бели като сняг. Конклин седеше на масата срещу мъжа, за който Бош предположи, че е Фокс. На масата се виждаха половин дузина пълни чаши. Конклин беше усмихнат с полупритворени очи — навярно заради това снимката бе бракувана, — а Фокс бе леко извърнат от обектива, чертите на лицето му не се виждаха ясно. Бош реши, че човек би трябвало да го познава от онова време, за да го различи на снимката. Очевидно нито един от двамата не беше осъзнал присъствието на фотографа. Навярно тогава на танците непрекъснато са бляскали светкавици.
Обаче вниманието на Бош не бе насочено толкова към мъжете, колкото към двете жени. До Фокс, привела се Да прошепне нещо на ухото му, беше застанала жена с черна рокля, пристегната в талията. Косата й беше вдигната на висок кок. Това беше Мередит Роман. А насреща им, точно до Конклин, почти напълно закрита от него, седеше Марджори Лоу. Бош предположи, че ако човек не я е виждал отблизо, вероятно не би я разпознал на снимката. Конклин пушеше и бе вдигнал ръка към устата си. Лакътят му закриваше половината лице на майката на Бош. Сякаш тя надничаше иззад някакъв ъгъл към обектива.
Бош обърна фотографията и прочете печата на гърба й, който гласеше: „Таймс фото от Борис Лугавер“. Датата беше 17 март 1961 година, седем месеца преди смъртта на майка му.
— Някога показвал ли си това на Мител или Конклин? — най-сетне попита Бош.
— Да. Когато заявих, че искам поста на главен говорител. Дадох на Гордън един екземпляр. Той видя, че това беше доказателство, че кандидатът е познавал Фокс.
Мител със сигурност бе видял и другото: това е било също доказателство, че кандидатът е познавал и жертва на убийство, осъзна Бош. Ким не знаеше какво държи в ръцете си. Обаче нищо чудно, че беше получил поста на говорител. Имаш адски късмет, че си още жив, помисли си Бош, но не го изрече на глас.
— Мител знаеше ли, че това е само копие?
— О, да, постарах се да му стане ясно. Не бях глупак.
— Конклин споменавал ли ти е някога за снимката?
— Не. Но предполагам, че Мител му е съобщил за нея. Нали ти казах, че той позабави малко отговора си за работата, която поисках. С кого е трябвало да го съгласува, нали той беше ръководител на кампанията? Така че сигурно е говорил с Конклин.
— Ще я запазя. — Бош посочи снимката.
— На мен ми остава другата.
— Поддържал ли си връзка с Арно Конклин през годините?
— Не. Не съм говорил с него от… от около двадесет години.
— Искам да му се обадиш сега и…
— Аз даже не знам къде се намира в момента.
— Аз знам. Искам да му се обадиш и да му кажеш, че би искал да се видиш с него тази вечер. Кажи му, че непременно трябва да е днес. Кажи му, че става дума за Джони Фокс и Марджори Лоу. Но да не казва на никого, че ще ходиш при него.
— Не мога да го направя.
— Разбира се, че можеш. Къде е телефонът ти? Аз ще ти помогна.
— Не, исках да кажа, че не мога да ида да се видя с него тази вечер. Не можете просто така да карате хората…
— Ти няма да ходиш при него тази вечер, Монти. Аз ще ида на твое място. И така, къде ти е телефонът?
39
Като стигна до дома „Грижа за живот“ на Парк Ла Бреа, Бош паркира колата на мястото, определено за посетители, и слезе от мустанга. Сградата беше почти напълно тъмна, само на някои от горните етажи се забелязваше светлина в прозорците. Погледна часовника си, беше едва десет без десет, след което тръгна към фоайето.
Докато вървеше натам, усети как гърлото му се стегна от напрежение. Дълбоко в себе си още от момента, когато разгърна папката с документите по убийството и Конклин бе станал най-вероятният заподозрян, Бош знаеше, че в крайна сметка щеше да се стигне дотук. Беше на път да се изправи лице в лице с човека, когото подозираше за убийството на майка си и който беше използвал цялото си влияние и обкръжение, за да се измъкне безнаказано. За Бош Конклин въплъщаваше всичко онова, от което бе лишен в живота си. Сила, дом, уравновесеност. Нямаше никакво значение, че много хора, с които разговаря при разследването си, му бяха казали, че той е добър човек. Бош знаеше тайната, която се криеше зад фасадата на „добрия човек“. Яростта му набираше сили с всяка измината крачка.
Във фоайето зад бюро седеше униформен служител от охраната и попълваше кръстословица, откъсната от „Таймс сънди магазин“. Може би действително се трудеше над нея още от неделя. Той вдигна лице към Бош, сякаш го очакваше.