— Монти Ким — представи се Бош. — Един от пациентите ви ме очаква. Арно Конклин.
— Аха, той се обади. — Пазачът хвърли поглед на приемния картон, после го обърна с лице към Бош и му подаде писалка. — При него отдавна не са идвали посетители. Подпишете тук, моля. Той е в деветстотин и седма.
Бош се разписа и постави писалката върху картона.
— Малко е късничко — отбеляза пазачът. — Посещенията обикновено приключват към девет.
— Какво означава това? Искате да си тръгна ли? Добре. — Той вдигна куфарчето в ръката си. — Тогава може би господин Конклин утре ще се дотътри със стола си до офиса ми в центъра, за да си получи нещата. В момента именно аз се разкарвам дотук и правя услуга. На него. На мен не ми пука. Него го интересува.
— Ооо, чакайте малко, господине. Просто споменах, че е късничко, вие не ме изслушахте. Ще ви пусна да се качите. Няма проблеми. Господин Конклин специално ме помоли да направя тази отстъпка, а и това тук не е затвор. Просто казах, че всички посетители са си тръгнали. Хората вече спят. Просто бъдете тихи, нали? Няма нужда да вдигате толкова пара.
— Деветстотин и седма ли казахте?
— Точно така. Ще му се обадя, за да го уведомя, че се качвате.
— Благодаря.
Бош мина покрай служителя от охраната и се запъти към асансьора, без да се извини. Напълно го забрави, щом го изгуби от погледа си. Имаше само едно нещо, един човек, който поглъщаше цялото му внимание.
Асансьорът се движеше горе-долу толкова бързо, колкото и обитателите на това място. Когато най-сетне стигна до деветия етаж, Бош мина покрай стаята на сестрите, която беше празна. Очевидно нощната сестра в момента се грижеше за нуждите на някой от обитателите. Бош тръгна в погрешна посока към едната страна на коридора, после се поправи и се върна обратно. Боята й линолеумът в коридора бяха съвсем пресни и нови, но даже и в това скъпо струващо място се усещаше миризмата на урина, препарати за дезинфекция и чувството, че зад затворените врати угасва човешки живот. Откри вратата на номер деветстотин и седем и почука. Долови немощен глас, който му казваше да влезе. Беше по-скоро стенание, отколкото шепот.
Бош не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите му, щом отвори вратата. Вътре имаше само един източник на светлина, малка нощна лампа до леглото. Така по-голямата част от стаята тънеше в полумрак. На леглото седеше изправен старец, подпрян на три възглавници, с книга в крехките си ръце и чифт очила на върха на носа си. Това, което му се видя наистина странно в картината, бе, че завивките бяха подпъхнати и бухнали около кръста на стареца, но по останалата част от леглото бяха изпънати и плоски. Леглото беше напълно плоско. Нямаше крака. Като допълнение на шока му беше инвалидният стол от дясната страна на леглото. Седалката му беше покрита с карирано одеяло. Обаче под него се виждаха два крака в черни панталони и черни обувки, които почиваха на подставката в подножието му. Сякаш половината от човека се намираше в леглото, а другата седеше на стола. Лицето на Бош навярно красноречиво е показало объркването му.
— Протези — долетя хрипливият глас от леглото. — Изгубих краката си… диабет. Почти нищо не остана от мен. Освен част от старческата ми суета. Направих си краката за публични прояви.
Бош пристъпи към кръга светлина. Кожата на човека срещу него беше като опаката страна на свалени от стената тапети. Жълтеникава, бледа. Очите бяха хлътнали дълбоко в лицето му, което бе останало като скелет, косата му едва се забелязваше само над ушите. Тънките му ръце бяха набраздени от сини вени с дебелината на земни червеи под покритата с петна кожа. Той беше почти мъртвец, осъзна Бош. Определено беше по-близо до смъртта, отколкото до живота.
Конклин остави книгата на масата до лампата. Изглежда, трябваше да положи доста усилия, за да извърши това движение. Бош видя заглавието. „Неонов дъжд“.
— Криминале — каза Конклин и тихо се изсмя. — Доставям си радост, като чета криминалета. Научих се да Ценя литературата. Никога преди не съм имал тази възможност. Нямах време. Влез, Монти, няма нужда да се страхуваш от мен. Аз съм един безобиден старец.
Бош пристъпи напред, докато светлината не попадна върху лицето му. Забеляза как воднистите очи на Конклин се взряха в него изучаващо и заключиха, че човекът пред него не е Монти Ким. Беше минало доста време, но Конклин, изглежда, беше сигурен.
— Дойдох вместо Монти — прошепна той.
Конклин леко изви глава настрани и Бош видя, че погледът му се насочи към бутона за спешно повикване до леглото. Навярно прецени, че нито ще има сили, нито възможност за още едно посягане натам. Обърна се пак към Бош: