После така бързо, както го бяха сграбчили, ръцете изчезнаха и той отново бе сам. Рязко се извърна, но зад него нямаше никой. Чу как зад гърба му рязко изщрака затваряща се врата. Обърна се отново, но пак не видя никого. Нямаше и врата.
42
Събуди се сред мрак и болка при звук от приглушени викове. Лежеше на твърда повърхност и в началото и най-малкото движение бе мъчително. Накрая успя да плъзне ръце настрани и установи, че земята е покрита с килим. Разбра, че беше във вътрешността на някаква къща, легнал на пода. През огромното пространство мрак в далечината съзря тънка линия мътна светлина. Взря се в нея продължително, използвайки я като опора, за да се фокусира, и най-после разбра, че това бе ивица светлина, идваща изпод прага на затворена врата.
С усилия се изправи до седнало положение и почувства как вътрешният му свят се килна и разтопи като образ от картина на Дали. Догади му се и той затвори очи и изчака няколко мига, докато равновесието му се възстанови. Вдигна длан към онази страна на главата си, откъдето идваше болката, и откри, че косата бе нак-васена с лепкава влага, която по миризмата определи като кръв. Пръстите му предпазливо опипаха сплесканата коса и доловиха зейнала рана на скалпа му с дължина около Пет сантиметра. Докосна я едва-едва и реши, че кръвта за момента се бе съсирила. Раната вече не кървеше.
Предполагаше, че не би могъл да стане, затова запълзя към светлината. Видението на койота нахлу в съзнанието му и после изчезна след светкавици червена болка.
Вратата бе заключена. Това не го изненада. Обаче усилието го изтощи. Облегна се на стената и затвори очи. Вътре в него се бореха две желания — инстинктът му да се опита да намери начин за бягство и мисълта да легне и да ближе раните си. Битката бе прекъсната от подновените звуци от човешки гласове. Бош разбра, че не идваха от помещението, непосредствено зад затворената врата. Бяха по-далеч и все пак достатъчно близо, за да могат да бъдат разпознати.
— Тъпанар! Кретен!
— Слушай, казах ти, не си ми споменавал нищо за никакво куфарче. Ти…
— Трябва да е било някъде там. Използвай поне за миг оскъдния си здрав разум.
— Каза ми да докарам човека. Докарах ти го. Ако искаш, ще ида пак до колата и ще потърся куфарчето. Обаче не ми каза нищо за…
— Не можеш да се върнеш там, идиот такъв! Мястото сигурно гъмжи от ченгета. Те сигурно вече са докопали и колата му, и куфарчето.
— Не видях никакво куфарче. Може и да не го е носил.
— А аз може би трябваше да разчитам на някой друг.
Бош проумя, че говореха за него. Освен това позна, че гневният глас принадлежеше на Гордън Мител. В него се съдържаше същата доза високомерие и острота, която Бош бе чул от устата на мъжа, когото бе срещнал на приема за набиране на средства. Другият глас не му беше познат, но Бош имаше представа чий би могъл да бъде. Макар и помирителен и умилкващ се, гласът съдържаше ясно доловими нотки на стаена ярост. Бош предположи, че принадлежеше на мъжа, който го беше ударил. И реши, че той вероятно бе същият, когото Бош бе видял в къщата да разговаря с Мител на онзи прием.
На Бош му бяха необходими няколко минути, за да осмисли съдържанието на караницата им. Куфарче. Неговото куфарче. То не беше в колата, сигурен бе. В този момент осъзна, че вероятно го беше забравил в стаята на Конклин. Беше го взел със себе си, за да може да покаже снимката, дадена му от Монти Ким, и разписките за банковите преводи от сейфа на Ено, за да изобличи лъжите на стареца. Ала старецът не беше излъгал. Не се беше отрекъл от майката на Бош. Затова снимката и разписките се бяха оказали ненужни. Куфарчето си стоеше, забравено в подножието на леглото.
Размисли над последните реплики, които бе доловил. Мител беше казал на другия, че не може да се върне там, защото мястото щяло да гъмжи от ченгета. В това нямаше никакъв смисъл. Освен ако някой не бе станал свидетел на нападението срещу него. Може би пазачът. Мисълта събуди надежда, но после той самият я отхвърли, като се сети за друга възможност. Мител бе започнал да се грижи за всички слаби брънки и Конклин определено минаваше в това число. Бош се свлече по стената. Разбираше, че сега единствено той беше останал последната слаба брънка от веригата. Потъна в мълчание, докато не чу повторно извисения глас на Мител.
— Иди и го доведи. Изкарай го от там.