С цялата бързина, на която беше способен, без още да е формулирал ясен план, Бош запълзя обратно към мястото, където смяташе, че бе лежал, преди да се свести. Сблъска се с нещо тежко, сложи длани върху него и установи, че беше билярдна маса. Бързо напипа ръба и бръкна в страничния джоб. Пръстите му се сключиха около билярдна топка. Припряно я извади, чудейки се как да я прикрие. Накрая я пъхна вътре в якето си и тя се търколи надолу по левия му ръкав, докато не застана в ямката на лакътя му. Имаше достатъчно място. Бош обичаше да носи широки връхни дрехи, защото те му даваха простор за движение, когато се налагаше да сграбчи пистолета си. Затова ръкавите му бяха доста свободни. Смяташе, че ако държеше ръката си леко присвита, щеше да скрие топката в гънките на ръкава.
Като чу звука от пъхнат в ключалката ключ, се дръпна надясно, просна се на килима, затвори очи и зачака. Надяваше се да е заел точно или поне приблизително точно мястото, на което бе оставен първоначално от тъмничарите си. След секунди чу как вратата се отвори, след което ярка светлина опари затворените му клепачи. За миг не последва нищо. Нито звук, нито движение. Продължи да чака.
— Изхвърли си го от ума, Бош — изрече гласът. — Тия минават само на кино.
Бош не помръдна.
— Виж кво, кръвта ти е навсякъде. И по дръжката на вратата даже.
Бош проумя, че навярно бе оставил кървава следа по пътя си към вратата и обратно. Полуготовият му план да Изненада нападателя си и да го надвие вече нямаше как да успее. Отвори очи. От тавана точно над главата му струеше светлина.
— Добре — отвърна, — какво искаш?
— Ставай. Да вървим.
Бош бавно се изправи. Движението действително бе мъчително, но той го проточи престорено, преигравайки. Когато най-сетне застана в цял ръст, съзря кърваво петно на тапицирания със зелен филц борд на билярдната маса. Припряно се препъна и се хвана за същото място, за да запази равновесие. Надяваше се мъжът в стаята още да не беше забелязал, че петното вече бе там.
— Махни си ръцете оттам, по дяволите. Тази маса струва пет хилядарки. Виж как я оплеска с кръв… мамка ти.
— Извинявай. Ще възстановя сумата.
— Как ли не! Ще ти е трудничко оттам, накъдето си тръгнал. Да вървим.
Бош го позна. Беше същият, когото предполагаше, че ще види. Човекът на Мител от партито. И лицето съответстваше на гласа. Мрачно, силно, навярно бе потрошил няколко дъски с него. Лицето бе червендалесто, с вкопани в него малки, кафяви очички, които сякаш никога не мигаха.
Този път не беше с костюм. Поне според представите на Бош. Беше облечен със син, широк тренчкот, който на вид беше чисто нов. Непромокаем костюм. Бош знаеше, че професионалните убийци често ги използваха. Беше по-лесен за почистване след приключване на работата и така човек нямаше да си съсипе дрехите. Само разкопчаваш ципа на тренчкота, захвърляш го някъде и си готов.
Бош продължи да играе играта си. Направи крачка напред и моментално се преви на две и се хвана за корема. Сметна, че това бе най-добрият начин да прикрие оръжието в ръкава си.
— Ама здравата ме халоса, мой човек. Главата ми е съвсем замаяна. Мисля, че може и да повърна или нещо подобно.
— Само да си посмял, ще те накарам да си го излижеш с език. Като шибана котка.
— Значи в такъв случай, драйфането се отменя.
— Забавен тип си. Да вървим.
Мъжът отстъпи заднишком към другото помещение. После направи знак на Бош да излезе. Той за първи път видя, че мъжът беше въоръжен. Пистолетът приличаше на „Берета“ 22-ри калибър и здравенякът го държеше ниско долу.
— Знам кво си мислиш — каза той. — Само 22, Мислиш си, че ще можеш да понесеш два, даже три изстрела и пак да се докопаш до мен. Грешиш. Зареден е с куршуми дум-дум. Ще те сваля само с един. Ще ти отвори гърба като купа за супа. Не го забравяй. А сега — пред мен.
Правеше се на голям умник, отбеляза Бош. Не се приближаваше на повече от пет-шест стъпки, макар че имаше пистолет. Щом Бош излезе през вратата, мъжът започна да издава заповеди за посоката. Минаха по коридор, през нещо, което приличаше на дневна, после през друга стая, която Бош също би окачествил като дневна. Тази вече му беше позната заради френските прозорци и плъзгащите се врати. Беше стаята над поляната на тържеството в имението на Мител на Маунт Олимпъс.
— Излез през вратата. Той те чака там.
— С какво ме халоса, човече?
— С железен бокс. Надявам се да съм ти разбил черепа, макар да няма никакво значение дали съм го направил или не.
— Е, според мен наистина си успял. Поздравления.
Бош спря пред една от плъзгащите се врати, сякаш очакваше тя да се отвори пред него от само себе си. Отвън вече не се виждаше тентата за празненства. Но там, близо до ръба на пропастта, стоеше Мител с гръб към къщата. Силуетът му се очертаваше от светлините на града, които озаряваха безкрайното нощно небе.