И като размисли над този въпрос, Бош осъзна, че усилията на майка му да спаси именно него в крайна сметка може и да бяха причинили смъртта й.
— Господин Бош, добре ли сте?
Сестрата бързо влезе в стаята и остави с трясък таблата с храната на масата отстрани. Бош не й отговори. Той едва ли я забелязваше. Тя взе салфетката от таблата и избърса сълзите от бузите му.
— Няма нищо — успокои го тя, — нищо страшно.
— Така ли?
— От нараняването е. Няма нужда да се притеснявате, раните в областта на главата често предизвикват бурни изблици на емоции. В първия миг плачете, в следващия се смеете. Нека дръпна тези пердета. Може би това ще ви поободри.
— Мисля, че искам да остана сам.
Тя не обърна внимание на забележката му и отвори пердетата. Пред погледа на Бош се откри гледка към стената на друга сграда на двадесет метра разстояние. Обаче тя изобщо не го ободри. Гледката беше толкова лоша, че го накара да се разсмее. Освен това му напомни, че е в „Седарс“. Позна другата кула на медицинското заведение.
Сестрата затвори куфарчето му, за да може да придвижи плота на масичката пред него. На таблата имаше чиния със стек, моркови и картофи. Имаше и кръгло хлебче, което на вид беше не по-малко твърдо от черната билярдна топка номер осем, която бе открил в джоба си снощи, и някакъв червеникав десерт, увит в найлон. От таблата и миризмата й започна да му се повдига.
— Няма да ям това. Нямате ли „Фростед Флейкс“?
— Трябва да обядвате нещо хранително.
— Аз току-що се събудих. Вие ме държахте буден цяла нощ. Не мога да кусна това тук. Повръща ми се от него.
Тя бързо вдигна таблата и тръгна към вратата.
— Ще видя какво мога да направя. Относно вашите „Фростед Флейкс“.
Тя го погледна през рамо и му се усмихна от прага на стаята.
— Хайде по-ведро, де.
— Аха, това е предписанието.
Бош не знаеше какво да прави, освен да чака да минава времето. Започна да си мисли за сблъсъка си с Мител, това какво бе казано и какво се бе крило зад думите. В имаше нещо, което го безпокоеше.
Прекъсна го писукане от страничния панел на леглото му. Погледна към него и видя, че звъни телефонът.
— Да, моля.
— Хари?
— Да.
— Обажда се Джаз. Как си?
Настъпи продължително мълчание. Бош не знаеше дали беше готов за това, но сега то вече беше неизбежно.
— Хари?
— Добре съм. Как ме намери?
— Мъжът, който ми се обади вчера. Ървинг или нещо такова. Той…
— Началник Ървинг.
— Да. Обади ми се и ми каза, че си ранен. Даде ми телефонния номер.
Това подразни Бош, но той се опита да не го показва.
— Ами добре съм, но не мога да разговарям.
— О, какво е станало?
— Дълга история. Не искам да минавам отново през нея.
Сега тя замълча. Беше един от онези мигове, в които хората се опитват да разгадаят мълчанието, да схванат смисъла на неизреченото.
— Разбрал си, нали?
— Защо не ми го каза, Джасмин?
— Аз…
Още тишина.
— Искаш ли да ти го кажа сега?
— Не знам…
— Той какво ти каза?
— Кой?
— Ървинг.
— Не ми го каза той. Той не знае. Беше чрез някоя друг. Някой, който се опитваше да ми навреди.
— Беше много отдавна, Хари. Искам да ти кажа какво се случи, но… но не по телефона.
Той затвори очи и се замисли за момент. Даже само от звука на гласа й чувството му за свързаност с нея се бе възстановило. Обаче трябваше сериозно да обмисли дали да се забърква в това.
— Не знам, Джаз. Трябва да помисля…
— Слушай, какво трябваше да направя, а? Да си окача табела или нещо такова, че да те предупредя от самото начало? Кажи ми, кога беше удобният момент, за да ти го кажа? Веднага след първата лимонада? Трябваше ли да кажа: „О, между другото, преди шест години убих мъжа, с когото живеех, когато той се опита да ме изнасили за втори път в една вечер?“ Това щеше ли да е добре?
— Джаз, недей…
— Какво недей? Да, ченгетата тук не повярваха и дума от това, което им разказах, какво ли да очаквам от теб?
Бош беше сигурен, че тя вече плачеше, макар и да се опитваше да го прикрие. Обаче той позна по гласа й, изпълнен със самота и болка.
— Ти ми каза разни неща — изрече тя, — мислех си…
— Джаз, прекарахме един уикенд заедно. Влагаш прекалено много…
— Да не си посмял! Не ми казвай, че това не означаваше нищо.
— Права си. Извинявай… Слушай, сега не е най-подходящият момент. Имам да свърша доста неща. Ще ти се обадя…
Тя не отвърна нищо.
— Става ли?
— Добре, Хари, обади ми се, като можеш.