— Като се свържеш със секретаря, просто му кажи да предаде, че звъниш от името на Марджори Лоу. Той ще ти се обади, щом получи това съобщение. Гарантирам ти.
— Добре, Бош, само още нещо. Не го обсъдихме в началото, както би следвало. Мога ли да използвам името ти и да те назова като свой източник?
Бош се замисли, но само за миг.
— Да, можеш да го използваш. Не знам колко струва името ми вече, но можеш да го използваш.
— Благодаря. Ще се чуем. Ти си сладур.
— Аха, аз съм сладур.
Остави слушалката и затвори очи. Задряма, макар да не беше сигурен за колко време. Прекъсна го телефонен звън. Ървинг, при това ядосан.
— Какво си направил?
— Какво имаш предвид?
— Току-що получих съобщение от една репортерка. Казва, че се обаждала заради Марджори Лоу. Говорил ли си с журналисти за това?
— Разговарях с една.
— Какво й каза?
— Достатъчно, за да не можеш да го потулиш пак.
— Бош…
Той не довърши започнатото. Възцари се продължително мълчание, след което Бош заговори пръв:
— Имаше намерение да го покриеш, нали? Да го изтикаш на боклука, също както стана с нея. Виждаш ли, след всичко, което стана, тя все пак си остава без значение, нали?
— Не знаеш какво говориш.
Бош рязко седна. Сега вече той беше ядосан. Моментално го връхлетя световъртеж. Затвори очи и изчака пристъпът да премине.
— Добре, защо тогава не ми го кажеш? Става ли, шефе? Ти си този, дето не е наясно какво говори. Чух какво сте изнесли за пресата с твоите хора. Че може и да няма никаква връзка между Конклин и Мител. Какво е това, по… да не мислиш, че ще се примиря? А и Бон. Даже не сте го споменали. Гаден наемник с непромокаем костюм, който хвърля Конклин през прозореца и беше готов да очисти и мен. Той е този, който е довършил Паундс, а вие даже не го споменавате. Добре, шефе, кажи ми тогава, с какво не съм наясно?
— Бош, чуй ме. Изслушай ме. За кого работеше Мител?
— Не знам и не ми пука.
— Той е бил наеман от много влиятелни хора. Някои от най-влиятелните в този щат, някои от най-влиятелните в страната, и…
— Пет пари не давам!
— … по-голямата част от градския съвет.
— Какво от това? Какво искаш да ми кажеш? Че съветът и губернаторът, и сенаторите, и всички тези типове сега са какво, замесени? И трябва да им пазиш задниците ли?
— Бош, би ли се поукротил и проявил малко здрав разум? Чуй ме само. Естествено, че не казвам това. Опитвам се да ти обясня, че ако очерниш Мител, ще очерниш доста много влиятелни хора, които са се движили с него или са ползвали услугите му. В резултат това може да разбуни духовете в това управление и да засегне и мен, и теб по неизмерими начини.
Така значи, сега вече Бош го разбра. Ървинг прагматикът беше направил своя избор, може би даже съгласувано с шефа на полицейското управление, да издигне управлението и самите тях над истината. Цялата работа вонеше на вкиснат боклук. Бош усети как го връхлетя вълна от изтощение. Давеше се в нея. Беше му дошло до гуша.
— А като потулваш нещата заради тях, им помагаш по неизмерим начин, така ли? Хващам бас, че шефът е бил на телефона цяла сутрин, за да се свърже с всеки един от тях и да го успокои. Така всички ще са ти задължени, ще са адски задължени и на управлението. Страхотно, шефе. Страшна сделка. Предполагам, че няма никакво значение, дето истината хич не се вижда в цялата работа.
— Бош, искам да й се обадиш. Обади се на тази журналистка и й каже, че заради удара по главата си бил малко…
— Не! На никого няма да се обаждам. Прекалено късно е. Аз вече разказах историята.
— Обаче не цялата. Цялата история ще навреди също толкова и на теб, нали?
Изплю камъчето. Значи Ървинг знаеше. Или бе разбрал пряко, или доста вярно се беше досетил, че Бош е използвал името на Паундс и по този начин в крайна сметка бе отговорен за смъртта му. Това знание сега беше неговото оръжие срещу Бош.
— Ако не мога да удържа нещата — добави Ървинг, — може да се наложи да предприема стъпки срещу теб.
— Не ми пука — отвърна тихо Бош. — Можеш да направиш каквото си искаш с мен, обаче историята ще бъде отпечатана, шефе. Истината.
— Това ли е истината? Цялата истина? Съмнявам се и знам, че дълбоко в себе си и ти се съмняваш. Така и никога няма да разберем цялата истина.
Последва тишина. Бош изчака, защото мислеше, че Ървинг ще каже още нещо, но мълчанието продължи и той затвори. След което изключи телефона и най-сетне се унесе в сън.
45
Бош се събуди в шест на следващата сутрин, като си спомняше смътно, че сънят му бе прекъснат от ужасна вечеря и от посещенията на сестрите през нощта. Главата му тежеше. Докосна раната и установи, че тя вече не бе чак така чувствителна като предишния ден. Стана и се поразтъпка из стаята. Равновесието му, изглежда, се беше възвърнало. В огледалото в банята очите му все още бяха в цветовете на дъгата, но зениците бяха разширени равномерно. Беше време да си върви, осъзна той. Облече се и излезе от стаята с куфарчето си в ръка и съсипаното яке, метнато на рамото.