До ръба на тротоара, там, където бе адресът му, имаше два големи контейнера за смет, пълни с натрошено дърво, изпомачкан метал и, разбити стъкла, останките от дома му. До тротоара имаше и подвижен контейнер за съхраняване на вещи и Бош реши, или поне се надяваше, в него да са поставени движимите части от собствеността му, преди къщата да бъде отнесена.
Спря колата и тръгна по покритата с плочи пътека, която навремето бе водила към предната врата на къщата му. Погледна надолу и единственото, което бе останало там, бяха шестте пилона, стърчащи от хълма като надгробни камъни. Можеше да строи наново върху тях. Ако пожелаеше.
Някакво движение в акациевите насаждения до основата на пилоните привлече погледа му. Съзря проблясък от кафява козина, после глава на койот, който бавно пристъпяше из храсталака. Той нито чу, нито забеляза Бош. Скоро изчезна. Хари го изгуби от погледа си някъде из храстите.
Остана още десет минути, като пушеше и чакаше, но не видя нищо повече. После мълчаливо се сбогува с мястото. Имаше чувството, че никога повече нямаше да се върне тук.
46
Когато Бош стигна до „Марк Твен“, тъкмо започваше сутрешният градски живот. От стаята си чу как камионът за боклук потраква в алеята отзад, отнасяйки мръсотията, натрупана от поредната седмица. Това отново го подсети за къщата му, която се бе побрала точно в два контейнера за боклук.
За щастие от тези мисли го откъсна воят на сирена. Позна, че е полицейска кола, а не автомобил на пожарната. Знаеше, че би могъл да очаква второто, понеже районният полицейски участък бе през няколко преки. Закръстосва из двете стаи нервно, като се чувстваше съвсем не на място, сякаш животът си минаваше покрай него, докато бе зазидан тук. Направи си кафе с машината, която бе донесъл от къщи, и то още повече го изнерви.
Пак се върна към вестника, но в него нямаше нищо интересно освен статията на първа страница, която вече беше прочел. Все пак прелисти няколкото страници, отделени за градската хроника, и видя статия, в която се споменаваше, че офисите на управленските кадри се снабдяваха с бронирани стъкла като предпазна мярка срещу някой маниак, който би могъл да нахлуе, сипейки дъжд от куршуми. Хвърли частта за градски новини настрани и пак взе първите страници.
Бош прочете отново статията за разследването си и не можа да се избави от усещането, че нещо не беше наред, че нещо бе останало недовършено. Стилът на Кийша Ръсел и репортерското й майсторство бяха чудесни. Не беше в това проблемът. Проблемът бе, че виждаше историята изписана с думи, отпечатана. Тя не му се бе сторила чак толкова неубедителна, когато я бе представял на журналистката, на Ървинг, а и пред самия себе си.
Остави вестника настрани, облегна се на леглото и затвори очи. Прехвърли мислено последователността на събитията още веднъж и накрая проумя, че проблемът, който го глождеше, не беше в статията, в това, което Мител му беше казал. Бош се опита да си припомни в подробности думите, които бяха разменили на подрязаната като изпипан маникюр морава пред дома на богаташа. Какво всъщност бе казано там? Какво бе признал Мител?
Бош съзнаваше, че тогава, на моравата, Мител привидно се бе чувствал в неуязвима позиция. Беше хванал, ранил и обрекъл Бош, който стоеше пред него. Неговото вярно куче пазач, Джонатан Бон, чакаше с пистолет в ръка на две крачки зад гърба на Бош. При това положение Бош вярваше, че човек с егоцентричността на Мител не би имал причина да се сдържа. Той се бе изфукал със сполучливите си манипулации да държи под контрол Конклин и останалите. Косвено, но съвсем свободно, бе признал, че е причинил смъртта на Конклин и Паундс. Ала въпреки тези признания, не беше постъпил по същия начин, когато бе станало дума за Марджори Лоу.
През мъглата от накъсани представи от онази вечер, Бош се опитваше да си припомни точните думи на Мител, но не можеше да стигне до тях. Зрителните му спомени бяха отчетливи. Виждаше ясно Мител, застанал пред него на фона на килим от светлини. Обаче думите ги нямаше. Устата на Мител се движеше, но Бош не схващаше думите. В този момент най-после те достигнаха до него. Сети се. Възможност. Мител беше нарекъл смъртта й хубава възможност. Това признание за извършване ли беше? Казваше ли, че я е убил или че е наредил да я убият? Или просто признаваше, че смъртта й е представлявала добра възможност, от която се е възползвал и само толкова?
Бош не знаеше отговора на тези въпроси и незнанието тегнеше като огромен товар върху гърдите му. Опита се да го изхвърли от съзнанието си и лека-полека най-после започна да се унася в сън. Звуците на града навън, даже и сирените му действаха успокояващо. Беше на прага на забравата, почти заспал, когато изведнъж отвори широко очи.