Бош си сипа кафе и след петнадесет минути съдебният медик се върна. Той още вееше картончето, за да може мастилото да изсъхне. Подаде го на Бош и отиде до кафе-машината, за да си налее още една чаша.
— Тези са на Гордън Мител, нали?
— Да. Така пишеше на етикетчето на палеца. И, човече, той доста се е потрошил, като е падал.
— Радвам се да го чуя.
— Знаеш ли, струва ми се, че историята, която вие, типовете от ПУЛА, сте пуснали по вестниците, не е чак толкова солидна, както се опитвате да го представите, след като се вмъквате тук, за да взимате отпечатъци.
— Солидна е, Сакай, не се безпокой. И ще е най-добре да не получавам разни обаждания от репортери, за да ме питат защо са ми потрябвали отпечатъците. Иначе ще се върна.
— Не се напъвай, Бош, да не получиш херния. Взимай си отпечатъците и изчезвай. Никога досега не съм виждал тип, който да полага такива усилия да вгорчи живота на човек, направил му услуга в момента.
Бош хвърли чашката си от кафето в кошчето за боклук и тръгна към вратата. Спря на прага и се обърна.
— Благодаря.
Думата му костваше много. Този тип бе абсолютен гадняр.
— Не забравяй, Бош, задължен си ми.
Бош го изгледа. Той в момента си сипваше сметана в кафето. Бош се върна обратно, като бъркаше в джоба си. Като стигна до бюрото, извади четвърт долар и го пусна в касичката за кафеения фонд на отдела.
— Ето, това беше за теб — каза Бош, — сега сме квит.
Излезе навън и от коридора чу как Сакай го изпсува. За Бош това беше знак, че всичко си беше застанало по местата в света. Поне в неговия свят.
Когато стигна в Паркър Сентър петнадесет минути по-късно, Бош осъзна, че имаше проблем. Ървинг не му беше върнал служебната карта, защото тя беше част от следствения материал, намерен в джобовете на сакото на Мител в горещия извор. Така че Бош се поразтака пред сградата, докато не зърна група следователи и административни типове, които се приближаваха към центъра откъм Градския съвет. Когато групата влезе в главното фоайе и заобиколи гишето на охраната, Бош мина зад тях и се промъкна незабелязано.
Намери Хирш седнал на обичайното си място зад екрана на компютъра в лабораторията и го попита дали все още разполага със сканираните отпечатъци от токата на колана.
— Да, чаках да дойдеш да си ги вземеш.
— Ами преди това бих искал да ги сравниш с едни, които нося у себе си.
Хирш вдигна лице към него, но се поколеба само за миг.
— Дай да ги видим.
Бош извади от куфарчето си картата, която Сакай беше направил за него, и я подаде на Хирш. Той й хвърли един поглед, като я държеше обърната към светлината.
— Тези са доста чисти. Не ти трябва машината, нали? Просто искаш да ги сравниш с онези, които ми донесе преди.
— Точно така.
— Добре, мога да ги сравня още сега, ако имаш време Да изчакаш.
— Ще изчакам.
Хирш извади старата карта от чекмеджето на бюрото си и я занесе заедно с новата до високата лабораторна маса, след което се надвеси над двете върху увеличителния екран на лампата. Бош видя как очите му започнаха да се стрелкат наляво-надясно, сякаш гледаше тенис-мач на корта.
Докато наблюдаваше как работи Хирш, Бош проумя, че повече от всичко на света желаеше човекът да го погледне и да му каже, че отпечатъците съвпадаха. Бош искаше всичко най-сетне да свърши. Искаше най-сетне да се откъсне от него.
След последвалата петминутна тишина, сетът приключи, Хирш го погледна и му съобщи резултата.
47
Когато отвори вратата към приемната си, Кармен Хинойъс изглеждаше приятно изненадана от присъствието на Бош там.
— Хари! Добре ли си вече? Не очаквах да те видя днес тук.
— Защо не? Нали сега е часът, определен за мен?
— Да, обаче прочетох във вестника, че си в „Седарс“.
— Изписах се.
— Сигурен ли си, че е било разумно? Изглеждаш…
— Ужасно?
— Не исках да кажа това. Заповядай, влез.
Тя го въведе в кабинета си и двамата заеха обичайните си места.
— Всъщност в момента изглеждам по-добре, отколкото се чувствам.
— Защо? Какво е станало?
— Защото цялата работа бе за нищо.
Изявлението му предизвика объркано изражение на лицето й.
— Какво искаш да кажеш? Четох статията днес. Разкрил си убийствата, включително и това на майка ти. Мислех си, че ще бъдеш съвсем различен от това, което виждам в момента.
— Ами не вярвайте на всичко, което четете по вестниците, докторе. Нека ти изясня положението. Това, до което в крайна сметка доведе моята, така наречена мисия, бе, че причиних смъртта на двама души и убих един със собствените си ръце. Разкрих, я да видим, разкрих едно, две, три убийства, това е добре. Обаче не разкрих убийството, за което бях тръгнал в началото. С други думи, се въртях в кръг и карах хората да измират като мухи. Тъй че как тогава очакваш да се чувствам по време на срещата ни?