— Пил ли си?
— Пийнах една-две бири, докато обядвах, но обедът бе доста дълъг и според мен изискваше минимум две бири, като се вземе предвид това, което ти казах току-що. Обаче не съм пиян. А и не съм на работа, така че какво толкова?
— Мислех, че се договорихме да намалиш…
— О, я стига. Да не сме в някакъв филм. Това е истинският живот. Нали така го наричаше? Истинският живот? Между предишната ни среща и настоящия момент убих човек, докторе. А ти ми говориш за намаляване на пиенето. Сякаш това има някакво значение сега.
Бош извади пакета си с цигари и запали една. Остави пакета и запалката на облегалката на стола. Кармен Хинойъс се взря в него продължително, преди да заговори.
— Имаш право. Извинявай. Нека се върнем към това, което, мисля, е сърцето на проблема. Каза, че не си разкрил убийството, което си тръгнал да разкриваш в началото. Естествено, става дума за смъртта на майка ти. Свързвам нещата с прочетеното. В днешния брой на „Таймс“ убийството на майка ти се приписва на Гордън Мител. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е така.
— Да, сега знам неоспоримо, че не е така.
— Откъде знаеш?
— Много просто. Отпечатъците. Разходих се до моргата, взех отпечатъците на Мител и ги сравних с оставените по оръдието на престъплението, на токата на колана. Не паснаха. Той не го е извършил. Не е бил там. Обаче Не бих искал да си съставиш погрешно впечатление. Не съм седнал тук да се окайвам за гузната си съвест относно случилото се с Мител. Той беше от онзи тип хора, които решават да очистят някого и го правят. Просто така. Поне за два случая съм сигурен, а освен това щеше да нареди да убият и мен, разбира се. Майната му. Според мен той си получи заслуженото. Обаче дълго ще нося със себе си Паундс и Конклин. Може би вечно. По един или друг начин ще трябва да платя за това. Просто бремето ми би било по-леко, ако знаех, че е имало причина за това, някакъв смисъл. Какъвто и да е. Разбираш какво имам предвид, нали? Обаче не е имало смисъл. Вече не.
— Разбирам. Не съм сигурна… Не знам как да продължа нататък. Искаш ли да поговорим още малко за чувствата ти относно Паундс и Конклин?
— Всъщност не. Вече достатъчно мислих по въпроса. Нито един от двамата не беше светец. Бяха правили някои неща. Обаче не беше нужно да умират по този начин. Особено Паундс. Господи. Не мога да говоря за това. Даже не мога да мисля за него.
— Как ще продължиш нататък тогава?
— Не знам. Както вече ти казах, ще трябва да си платя.
— Имаш ли представа какво смята да предприеме управлението?
— Нямам. Не ме е грижа. Нещата далеч надхвърлят границите на управлението. Самият аз трябва да избера наказанието си.
— Хари, какво означава това? То ме засяга пряко.
— Не се стряскай, няма да ходя в гардероба. Не съм от този тип.
— Гардероба ли?
— Няма да си напъхам дулото в устата.
— От това, което сподели досега, става ясно, че вече си приел и поел отговорността си за случилото се с двамата мъже. Не го отминаваш. Всъщност отричаш отричането си. Това е добра основа, за да градиш върху нея. Обаче ме тревожат тези подмятания за наказанието. Трябва да продължиш нататък, Хари. Каквото и да направиш със себе си, то няма да ги върне. Така че най-доброто, което можеш да направиш, е просто да продължиш нататък.
Той не отвърна нищо. Ненадейно почувства, че всичките съвети, намесата й в неговия живот са му омръзнали до смърт. Беше объркан и изпълнен с ненавист.
— Имаш ли нещо против да посъкратим сеанса днес? — попита той. — Нещо не съм във форма.
— Разбирам. Няма проблеми. Обаче искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че ще поговорим още веднъж, преди да вземеш някакво решение.
— Искаш да кажеш за изкуплението ми?
— Да, Хари.
— Добре, ще поговорим.
Той се изправи и се опита да изобрази усмивка, но се ч получи по-скоро гримаса. После се сети за нещо.
— Между другото, извини ме, че онази вечер не ти звъннах, както ти бях обещал. Просто чаках едно важно обаждане и не можех да говоря тогава, а после съвсем ми изхвръкна от ума. Надявам се да не е било за нещо сериозно или важно.
— Не се безпокой. Аз самата забравих. Обаждах се просто за да те питам как мина следобедът с Ървинг. Освен това исках да разбера дали имаш желание да обсъдим онези снимки. Сега вече това няма значение.
— Разгледала си ги?
— Да. Имах някои забележки, но…
— Да ги чуем.