Откъм улицата не се забелязваха никакви светлини, никакви признаци на живот. Беше готов да чака, ала не искаше да му се налага да се справя с мислите, които биха му хрумнали, докато седи сам в колата. Излезе от колата, прекоси моравата пред къщата, отиде до вратата и почука.
Докато чакаше някакъв отговор, си извади цигара и тъкмо започна да я разпалва, когато изведнъж се закова на място. Схвана, че правеше това, което му бе условен рефлекс — да пуши на мястото на престъплението, когато открият отдавнашен труп. Инстинктите му бяха сработили, преди още съзнателно да отбележи миризмата, която идваше от къщата. От външната страна на вратата тя едва се усещаше, но все пак я имаше. Хвърли поглед през рамо назад към улицата, но не видя никого. Погледна пак към вратата и направи опит да натисне топката. Тя се завъртя. Вратата се отвори и поток от студен въздух и миризма се стрелнаха, за да го посрещнат.
В къщата цареше безмълвие, единствено климатикът жужеше на прозореца на спалнята й. Именно там я намери. Веднага можеше да определи, че Мередит Роман бе мъртва от няколко дни. Тялото й беше в леглото, завивките бяха придърпани до главата й, която почиваше на възглавницата. Само лицето, или това, което бе останало от него, се виждаше. Очите на Бош не се задържаха дълго върху образа. Процесът на разлагане беше много напреднал-и той отгатна, че тя вероятно бе мъртва от деня, в който я беше посетил.
На масичката до леглото имаше две празни чаши, наполовина празно шише водка и празно шишенце от хапчета по предписание. Бош се приведе, за да прочете рецептата, и видя, че е издадена за Катрин Реджистър, дозировка — по едно преди лягане. Приспивателни.
Мередит се беше изправила лице в лице с миналото си и сама беше изпълнила наказанието си. Беше поела през реката. Самоубийство. Бош знаеше, че не той би трябвало да го реши, но на пръв поглед така изглеждаше. Обърна се към тоалетката, защото се сети за кутията със салфетки „Клийнекс“, а искаше да вземе няколко, за да заличи следите си. Обаче отгоре й между снимките в позлатени рамки имаше плик, върху който бе изписано името му.
Взе го, измъкна няколко салфетки и излезе от стаята. В дневната, малко отдалечен от ужасната миризма, но все пак не достатъчно далеч, Бош обърна плика, за да го отвори, и забеляза, че беше разлепен отзад. Пликът вече бе отварян. Предположи, че може би Мередит го бе отваряла, за да го прочете отново, след като го беше написала. Може би е имала пристъп на съмнения или нерешителност за това, което е щяла да направи. Отхвърли въпроса настрани и извади бележката от вътрешността му. Писмото беше датирано една седмица по-рано. Сряда. Тя го беше написала на другия ден след посещението му:
Скъпи Хари,
Ако четеш настоящото писмо, значи страховете ми, че ще откриеш истината, са били оправдани. Ако четеш това, значи решението, което съм взела тази вечер, е било правилно и не съжалявам сега, когато съм го приела. Разбираш ли, аз по-скоро бих се изправила лице в лице с присъдата на задгробния живот, отколкото да срещна погледа ти, когато разбереш истината.
Съзнавам какво ти отнех. Знаела съм го през целия си живот. Няма смисъл да казвам колко съжалявам или да се мъча да го обясня. Обаче все още ме смайва фактът, как един човешки живот може да бъде променен необратимо за няколко мига несдържана ярост. Бях ядосана на Марджори, когато тя дойде при мен онази нощ, изпълнена с надежда и щастие. Тя ме напускаше. Заради живот с теб. С него. Заради живот, който мислехме, че е възможен само в мечтите ни.
Какво е ревността, ако не отражение на собствените ти провали? Изпитвах гняв и ревност и я нападнах. После направих малодушен опит да прикрия стореното. Съжалявам, Хари, но именно аз я отнех от теб и така ти отнех може би всеки шанс, който си имал през живота си. Носих вината си всеки ден оттогава насам и сега ще я отнеса със себе си. Трябваше да съм платила за дълга си преди много години, но един човек ме убеди в противното и ми помогна да избягам. Сега вече не е останал никой, който да ме убеждава.
Не моля за прошката ти, Хари. Това би било обида. Мисля, че единственото, което искам да узнаеш, са угризенията ми и че понякога хората, които бягат, всъщност така и не успяват да избягат. Аз не можах. Нито тогава, нито сега.
Сбогом.
Бош препречете написаното, след което остана там замислен за дълго време. Накрая сгъна бележката и я прибра в плика. Отиде до камината, подпали плика със запалката си и го хвърли върху решетката. Загледа как хартията се свива, пламва, разцъфва като черна роза и догаря.